Альбер Камю - Чумата

Нещо повече, затворническата администрация не можа да действува, както действуват манастирските власти, а още по-малко, както военните. Монасите от двата манастира бяха пръснати из града и временно настанени в набожни семейства. Войниците пък при първа възможност излизаха на малки групи от казармите и отиваха на гарнизон в училища или в обществени сгради. И така болестта, която привидно тласкаше гражданите към солидарност на обсадени, разбиваше същевременно традиционните групировки и връщаше индивидите към първоначалната им самотност. Това причиняваше объркване.

Не беше чудно, че всички тези обстоятелства, прибавени към силния вятър, възпламеняваха и някои умове. Градските врати бяха нападнати неколкократно нощно време, но този път от малки въоръжени групи. Размениха се изстрели, имаше ранени, а неколцина успяха да избягат. Тогава засилиха охранителните постове и на подобни опити твърде бързо се сложи край. Но това се оказа достатъчно да се отприщи революционната струя, която предизвика насилнически действия. Ограбени бяха някои опожарени или запечатани от санитарните власти къщи. Откровено казано, едва ли би могло да се допусне, че тези действия са били предумишлени. В повечето случаи някаква неочаквана причина подтикваше достопочтени дотогава люде към осъдителни постъпки, които тутакси намираха подражатели. Имаше и безумни, които се хвърляха в пламтящата къща пред очите на самия замаян от нещастието собственик. И понеже нещастникът оставаше безучастен, примерът на първите биваше последван и от други зрители и не след дълго, нарамили мебели или други вещи, в тъмната улица по всички посоки се разбягваха сенки, на които догарящият огън и заграбеният товар придаваха уродливи очертания. Инциденти от тоя род именно принудиха властите да решат, че положението при чума е равнозначно с обсадно положение и да приложат произтичащите от него мерки. Разстреляха двама крадци, но този факт едва ли произведе впечатление на останалите, защото при толкова много смърт тези две екзекуции минаха незабелязани — като капка в морето. И действително подобни сцени станаха често явление, а намеса от страна на властите не се забеляза. Единствената мярка, която, изглежда, развълнува гражданите, беше въвеждането на полицейски час. След единадесет часа вечер градът окаменяваше, потънал в пълен мрак.

Къщите и правите улици се простираха през лунните нощи, без тъмната сянка на някое дърво да наруши тяхната белота, без стъпката на някой минувач или кучешкият лай да смути техния покой. Големият безмълвен град се превръщаше тогава в подредени масивни и безжизнени кубове и само мълчаливите статуи на забравени благодетели или забележителни мъже, замръзнали завинаги в бронза, се опитваха с условните си каменни или металически лица да дадат жалка представа за човека, когото изобразяват. Тези тромави идоли стърчаха по замрелите пресечки на улиците под тежкия небесен похлупак като бездушни зверове, олицетворяващи неподвижното царство, в което бяхме попаднали, или най-малкото неговия последен стадий гробище, където чумата, камъкът и нощта щяха да накарат да замлъкне всеки глас.

Нощ цареше и в сърцата и нито истините, нито легендите, разпространявани за разните погребения, не можеха да успокоят нашите съграждани. Защото налага се да поговорим за погребенията и разказвачът се извинява за това. Той предугажда упрека, който биха могли да му отправят, но единственото му оправдание е, че през всичкото това време имаше погребения и в изместен смисъл се чувствува задължен, както всички свои съграждани, да се занимава с погребенията. Не че кой знае колко му са приятни такива церемонии, защото предпочита, напротив, обществото на живите, например плажовете. Но къпането в морето беше забранено, а обществото на живите се боеше, че постепенно ще бъде заставено да отстъпи първенството на обществото на мъртвите. Такива бяха безспорните изгледи. Разбира се, никой не ви пречи да се направите, че не виждате очевидността, да си затворите очите и да я отречете, но тя има страшна сила и в края на краищата винаги се налага. Опитайте се например да отречете погребенията в деня, когато ваши обични близки трябва да бъдат погребани.

И тъй, характерно за нашите погребения в началото беше бързината. Формалностите бяха опростени, а погребалният церемониал въобще премахнат. Болните умираха вън от семействата си и тъй като забраниха нощните бдения, умрелият вечер прекарваше нощта сам, а починалите през деня биваха погребвани незабавно. Уведомяваха, разбира се, семейството, но в повечето случаи близките не можеха да дойдат, защото обикновено се намираха под карантина. Ако пък семейството живееше отделно, то пристигаше в посочения час, тоест в момента на тръгването за гробищата, и заварваше тялото вече измито и сложено в ковчег.