Альбер Камю - Чумата

Към средата на описваната година излезе вятър, който духа дни наред над чумавия град. Оранските жители се боят особено много от вятъра, защото той не среща естествена преграда по платото, където е застроен градът, и вилнее по улиците с всичка сила. След дългите сухи месеци, когато нито капка вода не беше разхладила града, всичко се покри със слой сива пепел, която вятърът разнасяше. Той вдигаше облаци прах и хартии, полепвайки ги по краката на все по-редките минувачи. Те бързаха по улиците приведени напред, закрили уста с ръка или с носна кърпа. Вечер вместо шумни компании, които се мъчеха да продължат колкото може повече тези дни, всеки от които можеше да бъде последен, срещахме малки групички, забързани към къщи или към някое кафене, така че напоследък при мигновено настъпващия мрак улиците скоро опустяваха и само вятърът продължаваше да вие, без да спира. От разбуненото невидимо море идеше миризма на сол и на водорасли. И тогава този град, опустял, побелял от прах, напоен с морски дъх, целият кънтящ от воя на вятъра, започваше да стене като прокълнат остров.

До този момент чумата опустошаваше най-вече крайните квартали, където населението беше по-гъсто и удобствата по-малки. Но изглежда, че изведнъж тя се приближи и се настани и в централните търговски квартали. Хората обвиняваха вятъра, смятаха, че той разнася заразата.

— Разбърква картите — казваше директорът на хотела.

Тъй или иначе, когато нощем жителите от центъра на града започнаха да чуват все по-често и по-често съвсем близо под прозорците звънчето на болничните коли, което разнасяше печалния и безстрастен зов, знаеха, че техният ред е дошъл.

Някой дори подхвърли идеята да се изолират силно пострадалите квартали и излизането от тях да се разреши само за ония, чиито служби са крайно необходими. Но живеещите там сметнаха тази мярка като несправедливост, насочена специално срещу тях, и гледаха на жителите на останалите квартали като на свободни хора. В замяна на това пък последните при трудни моменти намираха утеха в мисълта, че другите са още по-малко свободни от тях. „Има и по-тежък затвор от моя“ — тая фраза изразяваше тогава единствената възможна надежда.

Горе-долу по това време се увеличиха и пожарите, най-вече в увеселителните квартали, при западните врати на града. Сведенията гласяха, че някои лица излезли от карантината и влудени от скръб и мъка, подпалвали сами къщите си, като си въобразявали, че по този начин изгарят чумата. Трудно беше да се вземат мерки срещу тия прояви, които не бяха редки и по причина на силния вятър излагаха цели квартали на опасност. След като властите бяха уверявали безуспешно гражданството, че извършеното от тях обеззаразяване на къщите е достатъчно да отстрани всяка опасност, наложи се да прибягнат до строги наказания срещу такива невинни подпалвачи. И несъмнено, не мисълта за присъдата стъписа тогава тези нещастници, а увереността на всички наши съграждани, че всяко наказание със затвор е равнозначно на смъртна присъда, защото в градския затвор хората измираха масово. Разбира се, такова убеждение не беше лишено от основание. По понятни причини чумата се нахвърляше с най-голямо настървение върху ония, които живееха групово: войници, монаси или затворници. Защото въпреки изолирането на някои задържани всеки затвор представлява общежитие и обстоятелството, че в нашия градски затвор пазачите наред със затворниците платиха данък на болестта, го доказва най-добре. От гледището на чумата всички, от директора до последния затворник, бяха осъдени и за пръв път може би в тъмницата царуваше пълна справедливост.

Напразно властите се опитваха да въведат някаква йерархия в това общо изравняване, замисляйки да наградят затворническите пазачи, умрели при изпълнение на служебните си задължения. При обявеното обсадно положение можеше до известна степен да се приеме, че затворническите пазачи са мобилизирани, затова им дадоха посмъртно военни медали. От страна на затворниците нямаше протест, но военните не погледнаха с добро око на това и справедливо забелязаха, че може да настъпи нежелателно объркване в общественото мнение. Отдадоха им право и решиха, че най-добре ще бъде да награждават умрелите пазачи с медала на епидемията. Но по отношение на първите грешката беше вече сторена, да им се отнеме даденото отличие, не можеше, а военните продължаваха да държат на своето. От друга страна, медалът на епидемията нямаше същото морално въздействие, както военният, понеже през време на епидемия беше нещо съвсем обикновено да получиш такъв род отличие. Така че всички останаха недоволни.