Альбер Камю - Чумата

Тару поръча още по една чашка. Рамбер се смъкна от столчето и за пръв път го погледна в очите.

— С какво бих могъл да бъда полезен?

— Ами в нашите санитарни отреди — отговори Тару. като посегна към чашата си, без да бърза.

У Рамбер се появи онова свойствено нему изражение на упорит размисъл и той отново се покачи на столчето си.

— Тия отреди не ви ли изглеждат полезни? — попита Тару, след като отпи от чашата си и загледа внимателно Рамбер.

— Много полезни — каза журналистът и също пи.

Рийо забеляза, че ръката му трепери. Да, положително Рамбер беше съвсем пиян.

На другия ден Рамбер отиде за втори път в испанската гостилница, премина покрай групичка мъже, които бяха изкарали столовете си пред входа и се наслаждаваха на златистозелената вечер, когато горещината почваше вече да намалява. Пушеха лютив тютюн. Вътре гостилницата беше почти празна. Рамбер седна пред масата в дъното, където първия път се срещна с Гонзалес. На сервитьорката заяви, че чака някого. Беше седем и половина вечерта. Малко по малко хората се прибраха вътре и насядаха край масите. Започнаха да им поднасят ядене и прихлупеното помещение се изпълни с тракане на прибори и заглушени разговори. В осем часа Рамбер все още чакаше. Запалиха лампите. Нови посетители се настаниха на масата му. Той си поръча вечеря. В осем и половина беше свършил, без да види нито Гонзалес, нито двамата младежи. Изпуши няколко цигари. Залата постепенно се опразваше. Навън бързо падаше нощ. Влажен полъх откъм морето леко разклащаше завесите на големите прозорци. Когато стана девет часът, Рамбер забеляза, че залата е празна и сервитьорката го гледа учудено. Той плати и излезе. Едно кафене срещу гостилницата беше отворено. Рамбер застана пред тезгяха и започна да наблюдава входа на гостилницата. В девет и половина той си тръгна към хотела, питайки се напразно как да намери Гонзалес, като не знае адреса, и сърцето му се свиваше при мисълта за всички перипетии, които трябваше отново да премине.

В този именно момент, когато край него в нощта профучаваха с голяма бързина болничните коли, той, както призна по-късно пред доктор Рийо, забеляза, че през всичкото това време, погълнат да търси пролука в стената, която се издигаше между него и жена му, беше до известна степен забравил самата нея. Но в същия момент, когато всички пътища към любимата се оказаха отново затворени, той я пожела с такава сила и внезапно усети такава остра болка, че хукна към хотела, за да избяга от пламтящия в него огън, който пареше слепоочията му.

На другия ден много рано сутринта отиде у Рийо, за да го попита как може да намери Котар.

— Нищо не ми остава — рече той, — освен да тръгна отново по същия канал.

— Елате утре вечер — предложи му Рийо. — Тару ме помоли да поканя Котар, не зная защо. Повиках го за десет часа. Вие бъдете тук в десет и половина.

Когато на другия ден Котар пристигна у доктора, завари, че Тару и Рийо говорят за един случай на неочаквано оздравяване в болницата на Рийо.

— Едно към десет. Имал е късмет — казваше Тару.

— Дума да не става! Не е било чума — отсече Котар.

Увериха го, че нямало никакво съмнение в болестта.

— Не може да бъде, щом е оздравял. Знаете не по-зле от мене, че чумата не прощава.

— Изобщо не, но с малко упоритост получават се изненади — отвърна Рийо.

Котар се засмя.

— Едва ли. Чухте ли тазвечерните статистически данни?

Тару погледна рентиера дружелюбно и каза, че знае цифрите — положението действително е сериозно, но какво доказва това? Това доказва, че се налагат още по-крайни мерки.

— Е, че нали ги взехте вече?

— Да, но трябва всеки да ги вземе присърце.

Котар го гледаше, без да разбира. Тару обясни, че твърде много хора стоят бездейни, а епидемията е обща грижа и всеки трябва да изпълни дълга си. Санитарните отреди са открити за всеки.

— Добра идея — забеляза Котар, — но полза никаква. Чумата е прекалено силна.

— Ще узнаем дали е така, след като опитаме всичко — отвърна Тару все със същия търпелив тон.

През време на този разговор Рийо седеше пред бюрото си и преписваше болнични листове. Тару продължаваше да гледа рентиера, който неспокойно шаваше на стола си.

— Защо не дойдете при нас, господин Котар?

Рентиерът скочи оскърбен и взе шапката си.

— Не е за мене работа.

И добави предизвикателно:

— Пък на мен чумата не ми вреди и не виждам защо трябва да се намесвам, за да я спра.

Тару се удари по челото, като че ли внезапно се сети за нещо: