Альбер Камю - Чумата

На раздяла централният полузащитник стисна енергично ръката на Рамбер.

— Казвам се Гонзалес — представи му се той.

Следващите два дни се сториха на Рамбер безконечни. Той посети Рийо и му разказа подробно за своите похождения. После го придружи при посещението му у един болен. Сбогуваха се пред една къща, където докторът се съмняваше, че чумата е влязла. В преддверието се разнесоха стъпки и гласове: уведомяваха семейството за пристигането на лекаря.

— Дано Тару не закъснее — промълви Рийо.

Изглеждаше уморен.

— Много ли бързо се разпространява епидемията? — попита Рамбер.

Рийо отговори, че не е там работата, статистическите данни дори показваха отслабване на темпото, обаче средствата за борба с чумата бяха недостатъчни.

— С материалната част не сме добре — добави той. — Във всички армии по света липсата на материална част, общо взето, се попълва с хора. Но на нас ни липсват и хора.

— Нали пристигнаха лекари и санитари отвън?

— Да — каза Рийо. — Десет души лекари и стотина санитари. На пръв поглед изглеждат много. Всъщност едва стигат при сегашното състояние на нещата. Но ако епидемията се разшири, ще бъдат недостатъчни.

Рийо се заслуша в шума, който идеше от къщата, после се усмихна на Рамбер.

— Да — рече той, — трябва да побързате с вашето заминаване.

По лицето на Рамбер премина сянка.

— Знаете, че не това ме кара да тръгна — промълви той глухо.

Рийо каза, че му е известно, но Рамбер продължи:

— Мисля, че не съм страхлив или поне рядко съм се проявявал като такъв. Имал съм случай да се проверя. Само че някои мисли са ми непоносими.

Докторът го погледна в лицето.

— Пак ще я видите — рече той.

— Може би, но не мога да се примиря с мисълта, че ще трае дълго и през това време тя ще остарее. На тридесет години започва да се старее и трябва да бъде използуван всеки миг. Не зная дали можете да го разберете.

Рийо измърмори, че разбира, но пристигна Тару, силно оживен, и прекъсна разговора.

— Току-що предложих на Панлу да се присъедини към нас.

— И? — попита докторът.

— Размисли и отговори, че е съгласен.

— Радвам се — каза Рийо. — Радвам се, че излезе по-добър от своята проповед.

— С всекиго е така. Трябва само да му дадеш случай — засмя се Тару и смигна на доктора. — Моята работа цял живот е била да създавам на хората случаи.

— Извинете ме — намеси се Рамбер, — трябва да тръгвам.

В четвъртък, деня на срещата, Рамбер застана пред катедралата пет минути преди осем часа. Във въздуха още се чувствуваше прохлада. По небето се носеха бели кълбести облачета, които засилващата се горещина след малко щеше да погълне наведнъж. От изсъхналите морави се издигаше слаба миризма на влага. Иззад къщите на източните квартали слънцето огряваше само шлема на позлатената Жана д’Арк, която красеше площада. Един часовник отброи осем удара. Рамбер направи няколко крачки по площадката пред входа. От вътрешността идеха неясни песнопения, миришеше на изба и на тамян. Внезапно пеенето секна. Десетина дребни фигури, облечени в черно, излязоха от черквата и заситниха към града. Рамбер започна да губи търпение. По широкото стълбище към входа на черквата се изкачваха други черни фигури. Рамбер запали цигара, но веднага я угаси, като се сети, че вероятно не е уместно да се пуши тук.

В осем и четвърт органът на катедралата тихо засвири. Журналистът влезе под мрачните сводове, след като посвикна с мрака, забеляза черните фигури, които бяха минали край него. Стояха накуп в един ъгъл пред нещо като импровизиран олтар, където наскоро бяха поставили статуята на свети Рош, изработена набързо в някое от скулптурните ателиета на града. Коленичили, те изглеждаха още по-дребни и сгърчени, губеха се в дрезгавината, сякаш бяха съсирени части от сянката, петна, сгъстени тук-таме из мъглата, в която плуваха. Над тях органистът изпълняваше безкрайни вариации.

Когато Рамбер излезе навън, Гонзалес се спущаше по стълбите по посока към града.

— Мислех, че вече си си отишъл — рече той. — Редно щеше да бъде.

Обясни, че чакал двамата си приятели на срещата, която им определил недалеч оттук за осем без десет. Останал там двадесет минути, но напразно — не дошли.

— Сигурно се е явила някаква пречка. В нашата работа невинаги всичко върви гладко.

Той предложи да се срещнат отново на другия ден по същото време пред братската могила. Рамбер въздъхна и бутна шапката си назад.

— Не се ядосвай — засмя се Гонзалес, — Помисли си колко комбинации, колко падания, колко тичане има, докато се вкара гол.