Альбер Камю - Чумата

— Ах, вярно, забравих, че иначе щяха да ви арестуват.

Котар трепна силно и се улови за стола, сякаш щеше да падне. Рийо спря да пише и го загледа внимателно.

— Кой ви каза? — извика рентиерът.

Тару се показа учуден:

— Но вие самият! Или поне така сме разбрали ние с доктора.

И тъй като Котар, внезапно задъхан от непреодолима ярост, започна да мънка нещо неразбрано, той добави:

— Не се ядосвайте, Котар! Нито аз, нито докторът ще ви издадем. Вашата история не ни интересува. Пък и никога не сме обичали да се разправяме с полицията. Хайде, седнете.

Рентиерът погледна стола си, поколеба се малко и седна. От гърдите му се изтръгна въздишка.

— Това е стара история, измъкнаха я отново на бял свят — призна той. — Мислех, че са я забравили, но намери се един, който проговори. Повикаха ме и ми казаха да бъда на тяхно разположение, докато приключи анкетата. Разбрах, че в края на краищата ще ме арестуват.

— Нещо сериозно ли е? — попита Тару.

— Зависи как го разбирате. Във всеки случай не е убийство.

— Затвор или каторга?

Котар изглеждаше съвсем сломен.

— Затвор, ако имам късмет…

Но изведнъж заговори с жар:

— Това беше грешка от моя страна. Всеки прави грешки. Но не мога да се примиря с мисълта да бъда вдигнат заради такова нещо, да бъда откъснат от къщата си, от навиците си, от всички познати.

— Затова ли бяхте намислили да се обесите? — попита Тару.

— Да, глупост, разбира се.

Рийо, който дотогава мълчеше, също се обади и каза на Котар, че му е понятно неговото безпокойство, но може би всичко ще се нареди.

— Да, зная, че за момента няма защо да се страхувам.

— Ясно е — заключи Тару, — вие няма да влезете в нашите отреди.

Като мачкаше в ръце шапката си, рентиерът вдигна смутен поглед към Тару:

— Не бива да ми се сърдите.

— Разбира се, не — рече Тару, усмихвайки се, — но постарайте се поне да не разпространявате съзнателно бацила.

Котар възрази, че никога не е пожелавал чумата, тя сама дошла и не той е виновен, ако за момента се явява в негова помощ. И когато Рамбер се показа на вратата, рентиерът тъкмо добавяше разпалено:

— Всъщност смятам, че нищо няма да постигнете.

Рамбер разбра от него, че не знае адреса на Гонзалес, но винаги биха могли да го потърсят пак в малкото кафене. Назначиха си среща за другия ден. И понеже Рийо изрази желание, да узнае какво е станало, Рамбер покани него и Тару да дойдат към края на седмицата в стаята му, през който час на денонощието искат.

На сутринта Котар и Рамбер отидоха в малкото кафене и оставиха на Гарсиа бележка да дойде вечерта или на другия ден, в случай че нещо му попречи. Вечерта чакаха напразно. Гарсиа дойде на другия ден. Той изслуша мълчаливо Рамбер. Не бил осведомен за причината, но знаеше, че някои квартали са били блокирани в продължение на двадесет и четири часа, за да се извършат проверки по домовете. Възможно беше Гонзалес и двамата младежи да не са могли да се промъкнат. Единственото, което лично той можеше да направи, беше да се свърже отново с Раул. Естествено това щеше да стане най-рано след два дни.

— Ясно, трябва да се започне всичко отначало — каза Рамбер.

В уговорения ден се срещнаха на един ъгъл и Раул потвърди предположението на Гарсиа — долните квартали са били блокирани. Връзката с Гонзалес трябваше да се поднови. Два дни по-късно Рамбер обядваше с футболиста.

— Глупава работа — каза Гонзалес, — трябваше да намерят начин да дойдат.

Рамбер беше на същото мнение.

— Утре сутринта ще отидем у тях и ще гледаме да я наредим.

На другия ден сутринта момчетата не бяха у дома си. Поръчаха да им кажат да дойдат на следващия ден на площада пред лицея. И Рамбер си тръгна към хотела с такова изражение на лицето, че когато Тару го срещна следобед, остана силно учуден.

— Не върви ли? — попита той.

— Всичко започва отново — отговори Рамбер.

И повтори своята покана:

— Елате тази вечер.

Когато същата вечер двамата мъже влязоха в стаята при Рамбер, завариха го изтегнат на леглото. Той стана и напълни приготвените чаши. Рийо пое своята и попита докъде е стигнала работата. Журналистът отговори, че е извървял същия път и е стигнал до същата точка. Наскоро обаче ще се състои последната среща. После пи и добави:

— Но, разбира се, те пак няма да дойдат.

— Не бива да смятаме, че това ще се превърне в правило — възрази Тару.

— Още не сте я разбрали — рече Рамбер. като вдигна рамене.

— Кое?

— Чумата.

— Хм! — обади се Рийо.