— Още не сте разбрали, че при нея започваш все отначало.
Рамбер отиде в ъгъла и пусна малък грамофон.
— Коя е тая плоча? — попита Тару. — Позната ми е.
Рамбер отговори, че това е „Saint James Infirmary“.
Насред плочата се чуха два далечни изстрела.
— Някое куче или опит за бягство — обади се Тару.
Когато песента свърши, звънът на болничната кола прозвуча съвсем ясно, засили се, мина под прозорците на хотела, отслабна и постепенно съвсем заглъхна.
— Плочата не е много забавна — рече Рамбер. — Пък и днес я слушам за десети път.
— Толкова ли я харесвате?
— Не, но нямам друга, — И като помълча, добави — нали ви казах, трябва да се започва все отначало.
После попита Рийо как върви работата в санитарите отреди. Съставени били пет отреда. Надявали се да съставят и други. Журналистът седеше върху леглото си и изглеждаше изцяло погълнат от ноктите си. Рийо наблюдаваше неговата набита мощна снага, свита на ръба на леглото. Изведнъж забеляза, че Рамбер го гледа.
— Трябва да знаете, докторе, че много мислих за вашата организация. Ако не съм се присъединил към вас, то е, защото си имам причини. Иначе не съм от ония, които си вардят кожата, воювал съм в Испания.
— На чия страна? — попита Тару.
— На страната на победените. Но след това малко поразмислих.
— За какво? — рече пак Тару.
— За смелостта. Сега зная, че човек е способен на големи дела. Но ако не е способен на голямо чувство, той не ме интересува.
— Аз го смятам способен на всичко — рече Тару.
— Съвсем не, човек не може много продължително нито да страда, нито да бъде щастлив. Следователно не е годен за нищо ценно.
Изгледа ги и добави:
— Как мислите, Тару, способен ли сте да умрете заради една любов?
— Не зная, но струва ми се, че вече не.
— Виждате ли? А да умрете за една идея, можете, то се вижда с просто око. Мене пък ми е дошло до гуша от хора, готови да умрат за идея. Не вярвам в героизма, зная, че е лесно да го проявиш, но разбрах, че е жесток. Едно е важно за мене — да живея и да умра за онова, което обичам.
Рийо слушаше внимателно. Без да откъсва очи от Рамбер, той каза кротко:
— Човекът не е идея, Рамбер.
Рамбер скочи с пламнало лице:
— Идея е, и то краткотрайна от момента, от който се отвърне от любовта. А истината е, че не сме вече способни за любов. Да се примирим, докторе. Да почакаме да станем способни и ако това не е възможно, да дочакаме общото избавление, без да се правим на герои. Лично аз не се стремя да отида по-далеч.
Рийо се надигна от мястото си тъй, сякаш внезапно бе го обзела голяма умора.
— Имате право, Рамбер, пълно право и за нищо на света не бих искал да ви отклоня от вашето намерение, защото го намирам добро и правилно. Не става въпрос за героизъм в това, което правим, а за честност. Може да ви се стори смешно, но единственият начин да се борим с чумата е честността.
— Какво значи честност? — с най-голяма сериозност попита Рамбер.
— Не зная какво е като общо понятие. Но в моя случаи зная, че означава да си върша добре работата.
— Така ли! — извика Рамбер ядосано. — А аз не зная в какво се заключава моята работа. Може би наистина греша, като избирам любовта.
Рийо се обърна с лице към него.
— Не рече той енергично, — не грешите.
Рамбер ги гледаше замислено.
— Предполагам, че вие двамата нямате какво да загубите при сегашните обстоятелства. По-лесно е да проявите благородство.
Рийо допи чашата си.
— Хайде — рече той, че ни чака работа.
И излезе.
Тару го последва, но при вратата се спря, обърна се и каза:
— Знаете ли, че жената на Рийо се намира в един санаториум на няколкостотин километра оттук?
Рамбер се сепна изненадан, но Тару беше вече излязъл.
На другия ден още рано-рано Рамбер се обади по телефона на доктора:
— Ще ме приемете ли да работя с вас, докато намеря начин да напусна града?
След кратко мълчание на другия край на жицата се чу:
— Да, Рамбер. Благодаря ви.
Така в продължение на цяла седмица затворниците на чумата се бореха, както можеха. Някои от тях, като Рамбер например, успяваха, както изглежда, да си въобразят, че действуват като свободни хора и могат още да избират. Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история — чумата и споделени от всички чувства. Най-силното от тях беше разлъката и изгнаничеството със свързаните с тях страх и бунт. Ето защо разказвачът смята за уместно да опише общото положение, като го илюстрира с буйствата на живите, погребенията на мъртвите и страданията на разделените влюбени в разгара на жегата и епидемията.
Читать дальше