Альбер Камю - Чумата

Да предположим, че наблюдаваме тези формалности в допълнително откритата болница, чийто управител беше доктор Рийо. Дворът на училището имаше изход зад главното здание. Ковчезите стояха в голям килер, извеждащ към коридора. Когато роднините пристигаха, намираха в коридора само един затворен ковчег. Веднага се пристъпваше към по-важна работа, тоест главата на семейството подписваше документите. После натоварваха тялото на кола или фургон, или голяма, приспособена за целта линейка. Роднините се качваха в някое от все още работещите таксита и колите потегляха с пълна скорост по странични улици към гробищата. При вратите полицаите спираха шествието, удряха печат върху официалния пропуск, без който не можеше да се получи така нареченото последно жилище, отдръпваха се и колите се нареждаха пред един квадрат от много гробове, очакващи да бъдат запълнени. Телата се опяваха там, защото погребалните церемонии в църквите бяха преустановени. Докато свещеникът четеше молитви, изваждаха ковчега, превързваха го и го повличаха; той се плъзгаше, докато опре дъното на гроба, тогава свещеникът размахваше ръсилото и първата лопата пръст прокънтяваше върху капака. Линейката си тръгваше малко преди това, за да отиде на дезинфекция, и под заглъхващия кънтеж на лопатите пръст роднините пак се напъхваха в таксито. След четвърт час си бяха вкъщи.

И така, всичко се извършваше с максимална бързина и с минимален риск. Затова няма съмнение, че особено в началото близките бяха оскърбени в естествените си чувства. Но през време на чума такива съображения не се вземат под внимание: всичко се принася в жертва на общата сигурност. Впрочем, ако в началото тази практика се отразяваше зле върху духа на населението, защото всеки, без да го съзнава, желае да бъде погребан прилично, по-късно, когато проблемът за продоволствието стана труден, интересът на гражданите се насочи към по-належащи грижи. Погълнати от опашките и исканията, които трябваше да правят, и от формалностите, които трябваше да изпълняват, за да осигурят продоволствието си, хората нямаха време да помислят как измират другите край тях и каква смърт очаква и тях самите. Така че материалните затруднения, които трябваше да бъдат беда, се оказаха по-късно благотворни. И всичко щеше да бъде за добро, ако, както видяхме, епидемията не беше се разширила.

Ковчезите започнаха да не достигат, липсваше платно за покров, място в гробищата също. Трябваше да се помисли. Най-просто, а и най-резултатно им се стори да слеят церемониите и при нужда неколкократно да пътуват между болницата и гробищата. Подведомствената на Рийо болница например разполагаше в момента с пет ковчега. Щом се напълваха, натоварваха ги на линейката. На гробищата ги изпразваха, слагаха посивелите като стомана тела на носилки и ги нареждаха под един приспособен за този случай навес. Ковчезите напръскваха с антисептичен разтвор, връщаха ги отново в болницата и процедурата се подновяваше толкова пъти, колкото беше необходимо. Организацията се оказа твърде добра и префектът беше доволен. Той дори каза на Рийо, че все пак така е по-добре, отколкото количките с мъртъвци, теглени от негри, както ги описват летописите за предишните чумни епидемии.

— Да — отвърна Рийо, — погребението е същото, само че сега водим регистри. Напредъкът е безспорен.

Въпреки тези успехи на администрацията неприятният характер на сегашните формалности принуди префектурата да отстрани роднините от церемонията. Допущаха ги само до вратата на гробищата, и то неофициално. Защото последният етап от погребалната церемония беше малко нещо променен. В дъното на гробищата на едно празно място, обрасло със сакъзови дръвчета, бяха изкопали две широки ями — едната за мъжете, другата за жените. В това отношение администрацията спазваше необходимото приличие и чак много по-късно по силата на обстоятелствата тази последна свенливост изчезна — започнаха да погребват безредно едни връз други мъже и жени, без да се съобразяват с благопристойността. Добре, че тази крайна мярка беше приложена едва в последните дни на бедствието. В разглеждания от нас период съществуваха отделни гробове и префектурата държеше на това разделяне. В дъното на всяка яма вреше и димеше дебел пласт негасена вар. Купчина от същата вар, стоварена до самия край на дупката, пущаше мехурчета, които се пукаха на открито. Когато линейката приключеше рейсовете си, вдигаха носилките поред и пущаха едно до друго в ямата голите, леко сгърчени тела, като веднага ги покриваха с вар, после със земя, но само до известна височина, за да остане място за новите гости. На другия ден повикваха близките да се подпишат в един тефтер — в това се състоеше разликата между хората и кучетата например: тук винаги можеше да се направи справка.