Альбер Камю - Чумата

В Оран братската могила се намира на единственото място, откъдето се вижда морето, нещо като алея за разходки, която минава край надвисналите над пристанището скали. На другия ден Рамбер пристигна пръв на срещата и зачете внимателно имената на загиналите на полето на честта. Няколко минути по-късно пристигнаха двама души, хвърлиха равнодушен поглед към него и се облакътиха на парапета към морето с вида на хора, погълнати изцяло от гледката на пустото и безлюдно пристанище. И двамата бяха еднакви на ръст, и двамата носеха сини панталони и моряшки фланелки с къси ръкави. Журналистът се отдръпна малко настрани, после седна на една пейка, откъдето можеше да ги разгледа добре. Бяха най-много двадесетгодишни. В този момент забеляза Гонзалес, който идеше към него и се извиняваше за закъснението си.

— Това са нашите приятели — рече той и го поведе към двамата младежи, като му ги представи под имената Марсел и Луи. Те си приличаха много в лицето и Рамбер реши, че са братя.

— И така — рече Гонзалес, — сега се познавате. Остава да се уреди самата работа.

Марсел или Луи, един от двамата, каза, че техният наряд за охрана започва след два дни, ще трае една седмица и те ще трябва да издебнат най-удобния момент. Западната врата се охраняваше общо от четирима пазачи, но другите двама бяха военнослужещи. И дума не ставаше да бъдат посветени. Не можеше да се разчита на тях, пък и това щеше да увеличи разноските. Случваше се обаче някоя вечер двамата колеги да прекарат известна част от нощта в задната стаичка на един бар, те го знаеха къде се намира. Така че Марсел (или Луи) предлагаше на Рамбер да се настани у тях, в съседство с градските врати, и да чака да го извикат. По този начин преминаването ще стане съвсем лесно. Но трябва да се побърза, защото от известно време се говореше, че ще поставят двойни постове вън от града.

Рамбер се съгласи и поднесе от последните си цигари. Онзи от двамата, който още не беше се обадил, попита Гонзалес, дали въпросът с разноските е уреден и не биха ли могли да получат аванс.

— Не — отвърна Гонзалес, — няма защо, той е приятел. Разноските ще се уредят на тръгване.

Уговориха нова среща. Гонзалес предложи да вечерят след два дни в испанската гостилница. Оттам ще могат да отидат в дома на пазачите.

— Ще дойда първата нощ да ти правя компания — рече той на Рамбер.

На другия ден, когато Рамбер се прибираше в стаята си, срещна по стълбите на хотела Тару.

— Отивам при Рийо — рече Тару, — искате ли да дойдете с мене?

— Винаги мисля, че го безпокоя — отговори Рамбер колебливо.

— Не вярвам, говорил ми е много за вас.

Журналистът се позамисли.

— Слушайте — рече той, — ако имате малко време след вечеря, дори и по-късно, елате двамата в бара на хотела.

— Зависи от доктора и от чумата — засмя се Тару.

Все пак към единадесет часа вечерта Рийо и Тару влязоха в малкото тясно барче. Около тридесетина души стояха облакътени пред тезгяха и шумно разговаряха. Дошли от мълчанието на чумавия град, двамата новопристигнали се спряха малко зашеметени. Като видяха, че още се сервират алкохолни питиета, разбраха откъде иде това оживление. Рамбер седеше на високо столче в дъното и оттам им махна с ръка. Тару избута невъзмутимо един шумен съсед и се намести до журналиста. Рийо седна от другата му страна.

— Алкохолът не ви ли плаши?

— Не — отвърна Тару, — напротив.

Рийо вдъхна миризмата на горчиви билки в чашата си. Трудно беше да се разговаря в тая врява, но Рамбер изглеждаше зает изцяло с пиенето. Докторът не можеше още да разбере пиян ли е. Край едната от двете маси, които заемаха останалата част от тясното помещение, седеше флотски офицер, прегърнал едновременно две жени, и разказваше на червендалестия дебеланко насреща си за тифусната епидемия в Кайро.

— Лагери — говореше той, — бяха направили лагери за местното население, с палатки за болните, а наоколо кордон от патрули, които стреляха, щом близки на болните се опитваха да донесат скришом някакви бабешки церове. Жестоко, но правилно.

На другата маса, заета от млади контета, разговорът не се чуваше и се губеше в такта на „Saint James Infirmary“, чиято мелодия се лееше от един закачен на стената високоговорител.

— Има ли какво да се похвалите? — попита Рийо, като повиши гласа си.

— Наближава — отвърна Рамбер. — Може би през седмицата.

— Жалко — извика Тару.

— Защо?

Тару погледна Рийо.

— О — рече докторът. — Тару говори така, защото мисли, че можете да ни бъдете полезен тук. Но аз добре разбирам вашето желание да заминете.