Альбер Камю - Чумата

Рамбер поработи здравата край Рийо през първите дни на септември. Поиска само един ден отпуск, за да се срещне с Гонзалес и с двамата младежи.

Същия ден по обед пред мъжкия лицей Гонзалес и Рамбер чакаха момчетата, които пристигнаха засмени. Казаха, че миналия път не са имали късмет, но това било в реда на нещата. Тази седмица не били те дежурни. Трябва да се потърпи до следващата. Тогава ще започнат пак отначало. Рамбер каза, че точно така е — пак отначало. И тъй, Гонзалес предложи да се срещнат идващия понеделник. Но този път ще настанят Рамбер у Марсел и Луи. „Да си определим среща двамата. Ако не дойда, ти отиваш направо у тях. Ще ти обяснят къде живеят.“ Но Марсел или Луи, един от двамата каза, че най-добре ще бъде да отведат още сега другаря. Ако за него не представлява трудност, то у тях ще се намери ядене за още един човек. По този начин той сам ще разбере положението. Гонзалес одобри идеята и всички се спуснаха към пристанището.

Марсел и Луи живееха в края на моряшкия квартал, близо до вратите, които водеха към вълнолома. Къщата беше малка, в испански стил, с дебели стени, с боядисани дървени капаци на прозорците, с голи прохладни стаи. Майката на младежите, стара, усмихната испанка със силно сбръчкано лице, поднесе ориз. Гонзалес се учуди, защото никъде в града не се намираше ориз.

— Вреждаме се край вратите — каза Марсел.

Рамбер яде и пи. Гонзалес заяви, че той е добър другар, а в това време журналистът мислеше само как ще изкара предстоящата седмица.

Всъщност трябваше да чака две седмици, защото дежурството на охраната бе увеличено на петнадесет дни, за да се намали броят на смените. През тези петнадесет дни Рамбер работи, без да жали сили, без да спира, един вид със затворени очи, от зори до среднощ. Лягаше късно и спеше тежко, непробудно. Резкият преход от безделие към изтощителен труд го обезсилваше и прогонваше сънищата му. За предстоящото си бягство говореше малко. Само единствен факт беше за отбелязване: в края на седмицата довери на доктора, че по-предната нощ за пръв път се напил. Когато излязъл от бара, изведнъж му се сторило, че слабините му са подути и ръцете му в раменете се движат трудно. Помислил, че е чумав. И тогава можал да направи само едно — изтичал до високата част на града, стигнал до един малък площад, откъдето също не се вижда морето, но се открива малко повече небе, и извикал така силно името на жена си, че се чуло чак зад градските стени — нещо, което Рийо осъди като неразумно и журналистът се съгласи с него. Върнал се у дома и, прегледал и като не открил по тялото си никакъв признак на болестта, позасрамил се от своята внезапна криза. Рийо каза, че подобно държане му е понятно.

— Във всеки случай — завърши той — не е чудно да ти се прииска да направиш това.

— Господин Отон ми говори за вас тази сутрин — каза неочаквано Рийо на сбогуване. — Пита ме дали ви познавам. „Посъветвайте го, рече, да не се движи много из средите на контрабандистите. Излага се.“

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да побързате.

— Благодаря — отвърна Рамбер и стисна ръка на доктора. На вратата обаче внезапно се обърна и Рийо забеляза, че за пръв път от началото на чумата той му се усмихна.

— А защо не ми попречите да тръгна? Имате начини.

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувствува се неспособен да прецени кое в случая е добро и кое е лошо.

— Защо ме съветвате да бързам при тия условия?

Рийо се усмихна на свой ред:

— Може би защото и на мене ми се иска да направя нещо за щастието.

Те повече не заговориха за това и на другия ден продължиха да работят заедно. През следващата седмица Рамбер беше най-сетне настанен в малката испанска къща. Приготвиха му легло в общата стая. Тъй като момчетата не се връщаха за обед и освен това бяха го помолили да излиза по възможност по-малко, той прекарваше повечето време сам или повеждаше разговор със старата испанка, майката. Сухичка, пъргава, в черни дрехи, с мургаво сбръчкано лице и бели, много чисти коси, тя не беше бъбрива, но когато гледаше Рамбер, му се усмихваше с очи.

Понякога го питаше не се ли бои, че ще занесе чумата на жена си. Той мислеше, че такава опасност съществува, но е минимална, докато, ако останеше в града, може би двамата никога нямаше вече да се видят.

— Миличка ли е? — питаше старата усмихнато.

— Много.