Альбер Камю - Чумата

За да прояви солидарност с общото веселие, префектът даде заповед да се възстанови осветлението от времето преди епидемията. И нашите съграждани се пръснаха на шумни и жизнерадостни групи по облените със светлина улици под студеното безоблачно небе.

То се знае, че капаците на много къщи останаха затворени и там хората прекараха в мълчание тази нощ която други изпълваха с радостни викове. Все пак мнозина измежду тия опечалени също изпитваха голямо облекчение било защото страхът, че ще загубят и други свои близки, беше най-сетне уталожен, било защото нищо вече не застрашаваше собствената им безопасност. Но най-чужди на това всеобщо ликуване бяха безспорно ония, които в момента имаха в болницата близък, сграбчен от чумата, и чакаха в някое карантинно помещение или у дома си бедствието да покоси и тях, както беше покосило мнозина. Те, разбира се, лелееха някаква надежда, но тя беше за тях като хранителен запас, от които съзнателно се въздържаха да черпят преди да имат право на това. И така, застанали по средата между агонията и радостта, те чакаха и това мълчаливо бдение сред общото ликуване им се струваше още по-жестоко.

Но тия изключения не помрачаваха задоволството на другите. То се знае, чумата още не беше си отишла и трябваше да покаже присъствието си. Обаче във въображението на всички, няколко седмици преди да стане наистина това, влаковете с писък потегляха по безкрайни пътища, а корабите браздяха блесналите морета. Утре духовете ще се успокоят и отново ще се родят съмнения. Но засега целият град се разклащаше, напущаше тези затворени, мрачни и неподвижни места, където бе пуснал каменни корени, и най-сетне тръгваше със своя товар от оцелели. Същата тая вечер Тару, Рийо, Рамбер и другите им приятели се движеха из тълпата и сякаш не усещаха земята под краката. След като напуснаха булевардите, Тару и Рийо тръгнаха из тесни пусти улички под плътно затворени прозорци; зад тях дълго се носеше радостната хорска врява. И поради голямата си умора не можеха да разграничат страданието зад спуснатите капаци от радостта, която изпълваше улиците недалеч от тях. По лицето на идващата свобода смехът и сълзите се смесваха.

В един миг, когато веселието избликна с голяма сила, Тару неочаквано се спря. По тъмния паваж нещо притича леко. Беше котка, първата, която се появи отново от миналата пролет. Застоя се за миг насред улицата, поколеба се, облиза лапичка, прекара я по дясното си ухо, после продължи безшумния си бяг и изчезна в нощта. Тару се усмихна. Старчето също щеше да бъде доволно.

Чумата, изглежда, се отдалечаваше, за да се прибере отново в незнайната си бърлога, откъдето се беше измъкнала безшумно, но в нашия град имаше един човек, когото нейното заминаване хвърляше в униние. Според бележките на Тару това беше Котар.

Откровено казано, щом статистическите цифри почнаха да спадат, бележките на Тару станаха твърде особени. Дали се дължеше на умора, не се знае, но той започна да пише нечетливо и прекалено често скачаше от един сюжет на друг. Нещо повече, за пръв път проявяваше пристрастие и даваше място на лични схващания. Така например сред дългите пасажи, отнасящи се за случая Котар, се намираше кратко съобщение за старчето с котките. Ако вярваме на Тару, чумата никак не беше намалила уважението му към този човек, който го интересуваше еднакво както преди, така и след епидемията, и който за съжаление не би могъл вече да представлява интерес за него, макар благосклонността на Тару да си оставаше ненакърнена. Потърсил да го види пак. Няколко дни след паметната вечер на 25 януари той застанал на ъгъла на уличката. Котките били вече там и се припичали на зимното слънце, верни на срещата. Но в обичайния час капаците на прозорците останали упорито затворени. Тару не ги видял да се отварят и в следващите дни. Той заключаваше неочаквано, че старчето или е обидено, или е умряло; ако е обидено, значи, смята, че има право и чумата му е крива, но ако е умряло, би трябвало да си зададем въпроса, както при стария астматик, дали не е било светец. Тару не беше на това мнение, но допущаше, че в случая със старчето има известно „указание“! „Вероятно — заключаваха бележките — можем само да говорим за нещо приблизително до светостта. В такъв случай ще трябва да се задоволим с един скромен и милосърден сатанизъм.“

Записките съдържаха и разсъждения за Котар, винаги съпроводени с многобройни разпилени тук-таме забележки — едни за Гран, който се възстановяваше от боледуването и беше подновил работата си, сякаш нищо не беше се случило, а други за майката на доктор Рийо. Някои разговори между нея и Тару, наложени от съжителството им, държането на старата жена, усмивката й, разсъжденията й върху чумата — всичко това беше отбелязано най-добросъвестно. Тару подчертаваше особено много скромността на госпожа Рийо, нейния начин да се изразява простичко, предпочитанието й към един прозорец, обърнат към тихата уличка, до който сядала вечер, леко изправена на стола, със спокойно отпуснати ръце и внимателен поглед, докато здрачът нахлувал, превръщайки я в черна сянка в сивия полумрак, който постепенно се сгъстявал и поглъщал неподвижния й силует; говореше за лекотата, с която старата жена се движела из стаите; за добротата й, макар да не я беше никога проявила определено пред Тару, но той усещал нейната топлина във всичките й думи и действия; за това, че, според него, тя знаела всичко, без някога да е размишлявала, и умеела, макар безмълвна и свита, да се издигне до кое да е познание, дори и за чумата. Обаче тук почеркът на Тару започваше някак да се разкривява. Следващите редове бяха едва четливи и сякаш в потвърждение на това вълнение в последните думи за пръв път той влагаше личен елемент: „И майка ми беше такава, обичах в нея това самозаличаване и винаги исках да отида при нея. Осем години вече, а сърце не ми дава да кажа, че е мъртва. Тя се заличи само малко повече от обикновено и когато се озърнах, видях, че я няма вече.“