Альбер Камю - Чумата

— Опитайте се да заспите. Ще се върна след малко.

Но чу гласа на Тару и се обърна от вратата.

Болният се мъчеше да намери израз на мисълта си.

— Рийо — бавно произнесе най-сетне той, — ще трябва всичко да ми кажете, нужно ми е да го зная.

— Обещавам ви.

Едрото лице на Тару се сгърчи в усмивка.

— Благодаря. Нямам желание да умра и ще се боря. Но ако играта е загубена, искам да свърша достойно.

Рийо се наведе и му стисна рамото.

— Не — рече той. — За да стане човек светец, трябва да живее. Борете се.

През деня студът понамаля, но следобед се изля страхотен дъжд, примесен с град. Надвечер небето малко се разведри и стана по-студено. Рийо се прибра привечер. Още несъблякъл палтото си, влезе при своя приятел. Майка му седеше до леглото и плетеше. Тару сякаш не беше мръднал, но побелелите от треската устни издаваха борбата му.

— Е? — попита докторът.

Тару повдигна малко широките си рамене.

— Така е — рече той, — губя играта.

Докторът се надвеси над него. Жлезите се издуваха под пламналата кожа, гърдите кънтяха като подземна ковачница. Налице бяха симптомите и на двата вида чума. Рийо се изправи и заяви, че серумът още не е успял да прояви цялото си въздействие. Тару се опита да каже нещо, но вълната на треската удави думите в гърлото му.

След вечеря Рийо и майка му се настаниха до болния. Тази нощ борбата започваше и Рийо знаеше, че битката с ангела на чумата ще трае до зори. Едрите рамене и широкият гръден кош не бяха най-добрата защита на Тару; по-сигурни оръжия представляваха неговата кръв, бликнала преди малко под спринцовката на доктора, а в кръвта това, което е по-съкровено от душата и което никаква наука не може да извади на бял свят. А Рийо трябваше само да стои и да гледа как се бори неговият приятел. Всичко, което щеше да направи — да отвори абсцесите, да вкара укрепителни средства, беше повтарял много месеци безуспешно и беше разбрал колко е неефикасно. Единствената му грижа си оставаше да улеснява щастливата случайност, да я предизвиква, тъй като тя никак не обичаше да си прави труд да идва. А трябваше случайността да дойде. Защото пред Рийо се изправи едно ново лице на чумата, което го обърка. За лишен път тя се мъчеше да заблуди стратегиите, насочени срещу нея, появяваше се там, където не я очакваха, и изчезваше, когато я смятаха здраво укрепена. За лишен път тя се помъчи да ни смае.

Тару лежеше неподвижен и се бореше. Нито веднъж през цялата нощ той не се раздвижи и на пристъпите на болестта противопоставяше само мощната си снага и пълното си мълчание. Не продума нито дума, нито веднъж, и така посвоему даваше да се разбере, че не му е възможно вече да разсейва вниманието си, Рийо безпомощно следеше фазите на борбата в очите на своя приятел, които ту се отваряха, ту се затваряха, клепачите се стягаха и отпущаха и погледът или се втренчваше върху някой предмет, или минаваше от доктора към майка му. Всеки път, когато докторът срещнеше този поглед, Тару правеше свръхусилие да се усмихне.

По едно време от улицата се зачуха бързи стъпки. Изглежда, че някой бягаше от далечната гръмотевица, която постепенно се приближаваше и накрая изпълни простора с шуртене: дъждът отново плисна, веднага се примеси с град и затрака по тротоарите. Дългите жалейки се разлюляха вълнообразно пред прозорците. В полумрака на стаята Рийо за миг се заслуша в дъжда, после пак съсредоточи поглед върху Тару, когото нощната лампа осветяваше. Госпожа Рийо плетеше, като сегиз-тогиз вдигаше глава и внимателно поглеждаше болния. Докторът бе вече направил всичко, което можеше да се направи. Дъждът спря и в стаята, изпълнена с немия грохот на невидимата война, тишината стана по-плътна. Измъчен от безсъние, Рийо си въобразяваше, че чува някъде там, където свършваше тишината, онова меко равномерно свистене, което го преследваше през всичкото време на епидемията. Направи знак на майка си да отиде да си легне. Тя поклати отрицателно глава и очите й се изпълниха със светлина, после грижливо издърпа с куката една бримка, която беше изпуснала. Рийо стана, даде на болния да пие и пак седна.

Използувайки временното затишие на дъжда, минувачите бързаха по тротоарите. Стъпките им затихваха и се отдалечаваха. За пръв път докторът почувствува, че тази пълна със закъснели минувачи нощ, в която не се чуваха звънци на болнични коли, прилича на някогашните нощи. Тя беше освободена от чумата. И сякаш изгонена от студа, от светлините и от тълпата, чумата бе избягала от тъмните недра на града и бе намерила убежище в тази топла стая, за да извърши своето последно нападение върху отпадналото тяло на Тару. Бичът не плющеше вече над града, той свистеше тихичко в тежкия въздух на стаята. Него именно Рийо чуваше от часове насам. Чакаше го да спре и тук, и тук също чумата да признае поражението си.