Альбер Камю - Чумата

Изведнъж откъм прозорците на къщите, заети от полицаите, затрака картечница. Още при първите изстрели капакът на обстрелвания прозорец буквално се откъсна и Рийо и Гран видяха как зейна черен отвор, обаче не можаха да различат нищо друго от мястото, където стояха. Когато единият автомат млъкна, затрака втори от друг ъгъл на една по-отдалечена къща. Куршумите вероятно попаднаха в квадрата на прозореца, защото едно парче тухла отхвръкна. В същия миг трима полицаи тичешком пресякоха улицата и хлътнаха в пъхната врата. Почти веднага още трима се втурнаха натам и стрелбата спря. Пак зачакаха. Вътре в сградата проехтяха два далечни изстрела. После се чу врява и от къщата извлякоха почти на ръце един дребен човек по риза, който викаше, без да спира. Всички спуснати капаци по улицата се вдигнаха като по чудо и на прозорците увиснаха любопитни, други наизлязоха от къщите си и тълпата се натрупа зад полицейските кордони. След миг видяха човека по средата на улицата, стъпил най-сетне на паважа; полицаите държаха ръцете му отзад. Той викаше. Един полицай се доближи и му стовари два юмрука с всичка сила, без да бърза, някак особено старателно.

— Това е Котар — промълви Гран. — Той е полудял.

Котар се строполи на земята. Видяха също така, че агентът силно ритна падналия. После струпаните се размърдаха към доктора и неговия стар другар.

— Отстранете се! — извика полицаят.

Рийо отмести поглед, когато групата мина край него.

Гран и докторът тръгнаха в падащата нощ. Отдалечените улички отново се изпълниха с ехото на ликуващия град. Гран се сбогува с доктора пред вратата на къщата. Искаше да поработи. Но преди да се запъти по стълбата, добави, че е писал на Жан и сега е доволен. Започнал също отново своето изречение.

— Изхвърлих всички прилагателни — заяви той.

И на раздяла с дяволита усмивка церемониално вдигна шапката си. Но Рийо мислеше за Котар и глухият юмручен удар, който премаза лицето на нещастника, го преследваше чак до къщата на стария астматик. Може би е по-тежко да мислиш за един виновен, отколкото за един мъртвец.

Когато Рийо пристигна при своя стар пациент, нощта беше изпълнила целия небосвод. До стаята достигаше далечният глас на свободата, а старият продължаваше все така равномерно, все така спокойно да прехвърля нахута от едната тенджера в другата.

— Имат право да се веселят — рече той, — нужно е от всичко по малко, за да се направи един свят. А вашият колега, докторе, какво стана с него?

Гърмежи се чуваха чак дотук, но те бяха мирновременни: деца пущаха фишеци.

— Почина — отговори докторът, като прислушваше хъркащите гърди.

— Аха! — рече старият малко учуден.

— От чумата — добави Рийо.

— Е, да — продума старият, като помълча, — отиват си най-добрите. Това е животът. Но този беше човек, който знаеше какво иска.

— Какво искате да кажете? — попита докторът, подреждайки стетоскопа си.

— Нищо особено. Той не говореше нахалост. Харесваше ми. Но така е. Някои се перчат: „Така беше при чумата, пострадахме при чумата.“ Още малко и ще поискат ордени. Но всъщност какво е чумата? Това е животът и повече нищо.

— Продължавайте редовно инхалациите.

— О, не се безпокойте! Ще ги правя дълго и ще видя да измират всички. Аз умея да живея.

В отговор се чуха далечни, радостни викове. Докторът се спря сред стаята.

— Ще имате ли нещо против, ако отида на терасата?

— Не, разбира се. Искате да ги погледате отгоре, а? Щом ви е приятно. Все същите са си.

Рийо тръгна към стълбата.

— Кажете, докторе, вярно ли е, че ще строят паметник на загиналите от чумата?

— Вестникът пише. Каменна колона или плоча.

— Знаех си аз. И ще има речи.

Астматикът се смееше задавено.

— Чувам ги оттук: „Нашите покойници"… и после ще отидат да си хапнат и пийнат.

Рийо вече изкачваше стълбата. Над къщите сияеше студеният небосвод и звездите край хълмовете изпущаха искри, сякаш бяха от кремък. Нощта не се различаваше много от оная, в която Тару и той бяха дошли на същата тераса, за да забравят чумата. Но днес морето по-яростно разбиваше вълните си о крайбрежните скали. Неподвижният въздух беше облекчен от соления дъх на влажните есенни ветрове. Ромонът на града продължаваше да се плиска в подножието на терасата. Но тази нощ беше нощ на избавлението, а не на бунта. Тъмночервено зарево в далечината бележеше мястото на булевардите и осветените площади. В тая буйна нощ човешките желания не срещаха прегради и техният грохот достигаше до Рийо.