Альбер Камю - Чумата

— Изглежда — добавил началникът, — че сте се нагърбили с доброволческа работа в санитарните отреди извън службата. Това не ме интересува. Интересува ме работата ви тук. Най-добрият начин да бъдете полезен при тези ужасни обстоятелства, е да си гледате добре работата. Иначе другата ви работа е безполезна.

— Той е прав — рече Гран на Рийо.

— Да, прав е — съгласи се докторът.

— Но аз съм разсеян и не зная как да оправя края на изречението!

Беше мислил да махне „Болонската“, смятайки, че всеки ще разбере за коя гора се отнася, но тогава краят на фразата се свършваше с думата цветя, която всъщност се отнасяше до „алеи“, спираше се също така на варианта „алеите на гората, отрупани с цвят“, но мястото на „гората“ между едно съществително, едно причастие и два предлога стоеше като трън в очите му. Наистина имаше вечери, когато той изглеждаше по-уморен от Рийо.

Да, уморен беше от тия изцяло поглъщащи го търсения, но не преставаше да прави изчисленията и статистиките, от които санитарните отреди се нуждаеха. Всяка вечер търпеливо подреждаше получения цифров материал, изразяваше го графически и се блъскаше усилено да даде колкото може по-ясна представа за положението. Твърде често отиваше в болницата, намираше Рийо и му искаше маса в някой кабинет или в амбулаторията. Настаняваше се там с книжата си, точно както се настаняваше пред бюрото си в кметството, и в сгъстения от дезинфекционни средства и от самата болест въздух размахваше по същия начин изписаните листове, за да изсуши мастилото по тях. В такива моменти добросъвестно се опитваше да не мисли за своята амазонка и да върши само належащото.

Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен наглед идеал. По този начин истината ще получи своето две и две — своя сбор четири, а героизмът — второстепенното място, което му се и полага — веднага след, но никога преди благородния стремеж за щастие. Така и този летопис ще получи истинския си характер, който трябва да показва, че е написан с най-добри намерения, сиреч с чувства нито открито злонамерени, нито пък прекалено възторжени, каквито понякога хората некрасиво изразяват при зрелища.

Така поне мислеше доктор Рийо, когато четеше във вестниците или слушаше по радиото призивите и насърченията, които външният свят отправяше към чумавия град. Едновременно с помощите, идещи по суша и по въздуха, всяка вечер пресата и радиовълните сипеха съчувствия и възхищения върху усамотения занапред град. И всеки път този тон, подхождащ повече за епопея или за реч по случай награждаване, дразнеше доктора. Знаеше, че тази загриженост не е престорена. Лошото е, че тя можеше да се изрази само с общоприетия език, с който хората се опитват да изразят това, което ги свързва с човечеството. А този език не можеше да се приложи към дребните ежедневни усилия на Гран например, понеже не можеше да даде представа за значението на човек като него през време на чумата.

Понякога в полунощ сред дълбоката тишина на опустелия град, преди да легне и да се отдаде на своя кратък сън, докторът завърташе копчето на радиото. Непознати братски гласове от всички краища на света през хиляди километри се опитваха неумело да изкажат своето съчувствие и го изказваха наистина, но в същото време разкриваха ужасното безсилие, в което изпада всеки човек, когато иска да сподели нечие невидимо за него страдание. „Оран! Оран!“ Този зов напразно пресичаше моретата, Рийо напразно стоеше нащрек — тутакси започваше голословното красноречие, и подчертаваше още по-добре непреодолимата преграда, която правеше Гран и говорителя чужди един на друг. „Оран! Да, Оран! Уви, не — мислеше докторът, — остава ни само едно — да обичаме или да умрем заедно. Няма друг изход. Другите хора са много, много далеч от нас.“

Преди да стигнем до връхната точка на чумната епидемия, когато болестта напрягаше всички свои сили, за да ги хвърли в града и да го завладее окончателно, остава ни да разкажем за дългите, отчаяни и еднообразни усилия на хора като Рамбер, стремящи се да намерят отново щастието си и да изтръгнат от чумата оная част от самите себе си, която бранеха от всякакво посегателство. Това беше техният начин да се борят срещу заплахата от заробване и макар този вид отказ наглед да не беше тъй резултатен, както другият, разказвачът е на мнение, че и той не е без значение и свидетелствува със самото си безсмислие и противоречие за това колко гордост се таеше у всеки от нас по онова време.