Альбер Камю - Чумата

Затова естествено беше и Гран, у когото нямаше нищо героично, да създаде нещо като канцелария на санитарните отреди. Част от отредите, които Тару състави, се посветиха на превантивната работа в свръхнаселените квартали. Опитваха се да наложат нужната хигиена, проверяваха колко тавани и мазета не са обеззаразени. Друга част от отредите подпомагаха лекарите при посещенията им по домовете, осигуряваха пренасянето на чумавите в болниците и дори по-късно, по липса на специализиран персонал, сами извозваха болните и мъртвите. Всичко това изискваше регистрация и статистика, която Гран се нае да върши.

От тази гледна точка разказвачът смята, че Гран в по-голяма степен от Рийо и Тару се очерта като истински представител на тази дискретна добродетел, вдъхновяваща санитарните отреди. Без никакво колебание, с присъщата му отзивчивост той прие да участвува. Поиска само да му се възложи нещо по-дребно. За другото се чувствуваше твърде стар. Можеше да отдели време от шест до осем вечер. И се учуди, че Рийо му благодари толкова горещо: „Не е голяма работа! Има чума, трябва да се браним, ясно. Ех, ако всичко беше тъй просто!“ И той пак се залавяше с първото изречение на книгата си. Вечер, след като работата с болничните листове биваше привършена, Рийо разговаряше понякога с него. По-късно и Тару се присъедини към техните разговори и Гран започна с все по-явно удоволствие да се доверява на двамата си другари. Те от своя страна следяха с интерес търпеливата му работа, която той не прекъсваше и в разгара на чумата. За тях тя беше също един вид разтуха.

„Как е амазонката?” — питаше често Тару, на което Гран неизменно отговаряше с пресилена усмивка: „Препуска, препуска.“ Една вечер Гран заяви, че се е отказал окончателно от прилагателно „напета“ и го замества със „стройна“.

— По-конкретно е — добави той.

При друг случай прочете на двамата си слушатели фразата, променена така:

— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала великолепна дореста кобила, прекосяваше цветните алеи на Болонската гора.“

— Така я виждаме по-добре, нали? — говореше Гран. — Затова предпочетох „в едно майско утро“, защото, като кажем „през месец май“, удължаваме фразата и се отдалечаваме от представата за тръс.

После той се показа много загрижен за прилагателното „великолепна“. Според него то не беше достатъчно силно и той търсеше дума, която наведнъж да покаже пищната кобила, която виждаше във въображението си. „Дебела“ не вървеше, беше конкретно, но изопачаваше смисъла. По едно време го изкушаваше „лъскава“, обаче стори му се, че се губи ритъмът. Една вечер Гран обяви тържествено, че е намерил: „Една черна дореста кобила.“ Черното според него загатваше сдържано за елегантността.

— Не може — каза Рийо.

— Защо?

— Дореста не показва раса, а цвят.

— Какъв цвят?

— Не зная, но във всеки случай не черен цвят.

Гран изглеждаше твърде огорчен.

— Благодаря — рече той, — добре, че ми казахте. Но виждате, нали, колко е трудно.

— Какво ще кажете за „разкошна“? — намеси се Тару.

Гран го погледна, той обмисляше.

— Да — рече той, — да!

И постепенно усмивка засия по лицето му.

Малко време след този разговор той призна, че думата „цветни“ го смущава. Тъй като не познаваше други градове освен Оран и Монтелимар, разпитваше приятелите си как изглеждат цветните алеи на Болонската гора. Откровено казано, нито Рийо, нито Тару бяха оставали някога с впечатлението, че тези алеи са цветни, но убеждението, с което Гран говореше, ги разколеба. Чиновникът се чудеше на тяхната неувереност.

— Само хората на изкуството умеят да гледат.

Веднъж докторът го завари много възбуден. Беше наместил „цветните“ с „потънали в цвят“. Потриваше, от радост ръце:

— Най-сетне виждат се, усещат се. Шапки долу, господа!

И той тържествено прочете фразата:

— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала разкошна дореста кобила, пресичаше потъналите в цвят алеи на Болонската гора.“

Но прочетено на глас, изречението изглеждаше претоварено и Гран малко позаекна. Седна сломен. После поиска позволение от доктора да си отиде. Имаше нужда да поразмисли.

Впоследствие се узна, че точно по това време той е показал в службата си признаци на разсеяност, които в такъв един момент на усилна работа при намален персонал в кметството са били преценени като нежелателни. Допуснал някои пропуски и началникът го упрекнал строго, напомняйки му, че му се плаща, за да върши работа, която всъщност той не върши.