Альбер Камю - Чумата

— Късмет, това е то, — Гласът на Рийо внезапно беше станал по-глух. — Вярно е, че за тези неща още нищо не знаем.

Навлизаха в предградието. Фаровете осветяваха безлюдните улици. Спряха. Рийо попита своя спътник иска ли да влезе с него и Тару отговори утвърдително. Лицата им се открояваха под бледото небе. Внезапно Рийо се засмя дружески.

— Кажете, Тару — рече той, — кое ви кара да се залавяте с това?

— Не зная. Морален подтик може би.

— Кой точно?

— Отзивчивостта.

Тару свърна към къщата и Рийо видя лицето му чак когато влязоха в стаята на стария астматик.

Още на другия ден Тару се залови за работа и състави първия отред, който бе последван от много други.

Повествователят обаче няма намерение да придава на санитарните отреди по-голямо значение, отколкото те имаха. Вярно е, че на негово място мнозина от нашите съграждани биха се поддали на изкушението да преувеличат днес тяхната роля. Но разказвачът е по-скоро склонен да мисли, че като предаваме прекалено голяма стойност на хубавите дела, ние признаваме косвено силата на злото. Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение.

Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но всъщност не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа — няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най-дълбоко проникновение.

Затова заслугата на санитарните отреди, които се създадоха по почин на Тару, трябва да бъде оценена безпристрастно. Затова разказвачът не ще се впусне да пее хвалебствия за волята и героизма на доброволците, тъй като им придава само разумно значение. Ще продължи обаче да разказва за тези разкъсани и неудовлетворени човешки сърца, сърцата на всички наши съграждани през времето на чумата.

Онези, които се посветиха на доброволната санитарна служба, нямаха кой знае каква голяма заслуга, защото знаеха, че друго нищо не може да се прави и щеше да бъде невероятно, ако не вземеха такова решение. Отредите помогнаха на нашите съграждани да опознаят по-добре чумата и отчасти ги убедиха, че дошла ли е веднъж, трябва да направим всичко възможно да се борим с нея. Тъй като чумата стана по този начин задължение за някои, тя показа какво представлява всъщност за всички.

Дотук добре. Но никой не казва браво на един учител, загдето е научил учениците си, че две и две правят четири. Ще го похвалят може би за това, че е избрал тази хубава професия. Нека кажем тогава, че беше похвално решението на Тару и на някои други да докажат, че две и две правят четири, вместо да направят обратното, но трябва да добавим, че те проявяваха същата добронамереност на учителя, както всички ония, които имат сърце като неговото, а за чест на човешкия род те са по-многобройни, отколкото предполагаме — такова е поне убеждението на разказвача. Последният си дава много добре сметка какво възражение може да му се направи — тези хора рискуваха живота си. Но винаги настъпва един момент в човешката история, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказан със смърт. Учителят го знае добре. Обаче въпросът не е да се знае каква е наградата или наказанието за подобно умозаключение. Въпросът е да се знае дали две и две наистина правят четири, да или не. Нашите съграждани, които тогава изложиха живота си на опасност, трябваше да решат дали чумата е налице, да или не, и дали трябваше да се борят с нея, да или не…

Много нови проповедници се навъдиха в нашия град, които казваха, че всички мерки са излишни и трябва да се примирим с неизбежното. Тару, Рийо и техните приятели, макар да отговаряха това или онова, знаеха едно: налага се борба под една или друга форма, а не примирение. Целият въпрос беше да се попречи на колкото може повече хора да умрат и да познаят окончателната разлъка. Начинът беше само единна борба с чумата. От тая истина нямаше защо да се възхищаваме, тя представляваше обикновена последица.

Затова естествено беше старият лекар Кастел да вложи цялата си вяра и енергия, за да получи местен серум с подръчни средства. Той и Рийо се надяваха, че серумът, изработен от посевките на действуващия микроб, ще влияе по-пряко, отколкото получаваните отвън серуми, тъй като микробът се различаваше малко от класическия чумен бацил. Кастел се надяваше да получи своя серум в най-скоро време.