Альбер Камю - Чумата

— А! — каза Тару. — Така ли си представяте вашата професия?

— Горе-долу — отвърна Рийо, като излезе на светло.

Тару подсвирна тихичко и докторът го погледна.

— Да — рече той, — сигурно си казвате, че съм самонадеян. Но повярвайте, аз съм самонадеян точно колкото е нужно. Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след всичко това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме — и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги колкото мога, това е всичко.

— Срещу кого?

Рийо се извърна към прозореца. Не виждаше, а по-скоро отгатваше в далечината морето с по-тъмната ивица край хоризонта. Усещаше безкрайна умора, а в същото време се бореше с внезапно обзелото го неразумно желание да се довери малко повече на този странен човек, когото чувствуваше близък като брат.

— Не зная, Тару, кълна ви се, че съвсем не зная. Когато се записах да следвам медицина, направих го някак без да се замислям, защото имах нужда, защото това е професия като всяка друга, една от тези, към които младите хора се стремят. А може би и защото беше особено трудно постижима за един работнически син като мене. А после трябваше да видя как се умира. Знаете ли, че има хора, които отказват да умрат? Чували ли сте някоя жена да вика: „Не искам!“ в момента, когато умира? Аз съм чувал. И тогава забелязах, че не ще мога да свикна с това. Бях още млад и мислех, че се отвращавам от самия световен порядък. После станах по-скромен. Но все още не съм свикнал да гледам как умира човек. Нищо повече не зная. Но в края на краищата…

Рийо замълча и седна. Усещаше устата си пресъхнала.

— В края на краищата? — попита тихо Тару.

— В края на краищата… — поде докторът, но пак се поколеба, загледан внимателно в Тару — понеже ред в тоя свят слага единствено смъртта, може би за самия бог е по-добре да не вярваме в него, а да се борим с всички сили срещу смъртта, без да вдигаме очи към небето, откъдето той гледа мълчалив — ето това е нещо, което човек като вас може да разбере, нали?

— Да — каза Тару, — мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.

Лицето на Рийо се помрачи.

— Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.

— Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.

— Да — каза Рийо, — нескончаемо поражение.

Тару се вгледа един момент в него, после стана и се отправи с тежки стъпки към вратата. Рийо тръгна след него, а когато го доближи, Тару, вперил поглед в краката си, попита:

— Кой ви научи на всичко това, докторе?

Отговорът последва незабавно:

— Страданието.

В преддверието Рийо каза, че също ще излезе, за да посети един болен в крайните квартали. Тару предложи да го придружи и Рийо прие. На тръгване се показа госпожа Рийо и докторът й представи госта.

— Един мой приятел — рече той.

— О — каза госпожа Рийо, — много ми е приятно.

Когато тя си отиде, Тару се извърна след нея. На стълбището автоматът на осветлението не работеше, докторът напразно натискаше копчето. Стълбите тънеха в мрак. Той се питаше дали това не е нова мярка за пестене на електрическия ток. Не се знаеше. От известно време всичко се разваляше — и в къщите, и в града. Може би вратарите нехаеха, но главното е, че нашите съграждани не се грижеха вече за нищо. Но докторът не успя да си зададе повече въпроси, защото гласът на Тару прозвуча зад него:

— Още една дума, докторе, макар че може да ви се стори смешно: вие сте напълно прав.

Рийо вдигна рамене в тъмното.

— Знам ли. Но вие откъде знаете?

— О — отвърна Тару безстрастно, — аз съм врял и кипял в живота.

Докторът се спря, Тару се плъзна на стъпалото зад него и се задържа, като се улови за рамото му.

— Мислите ли, че знаете всичко за живота?

Същият спокоен глас отвърна в тъмнината:

— Да.

Когато излязоха на улицата, видяха, че е твърде късно, може би беше единадесет часът. Градът мълчеше, населен с трепети. Някъде далеч отекна звън на линейка. Качиха се в колата и Рийо запали мотора.

— Ще трябва — обади се той — да дойдете утре в болницата, за да ви ваксинираме. Но за да приключим разговора, преди да се забъркате в тая история, имайте пред вид, че изгледите да се измъкнете жив са едно към три.

— Такива изчисления нямат смисъл, докторе, знаете го, както и аз. Преди сто години чумна епидемия унищожила всички жители на един персийски град с изключение на човека, който миел мъртвите тела, макар че той никога не прекъснал работата си.