Альбер Камю - Чумата

Ако вярваме на жена му, това негово призвание проличало още в ранна младост. Никога нищо не го интересувало: нито работата му, нито приятели, нито кафенета, нито музика, нито жени, нито разходки. Никога не бил излизал вън от града освен веднъж, когато му се наложило да отиде в град Алжир по семейни работи, но слязъл на най-близката до Оран гара и се върнал у дома си с първия влак. Не бил в състояние да продължи приключението.

На Тару, който се учудвал на монашеския му живот, той дал някакви обяснения в смисъл, че според нашата религия първата половина на човешкия живот е изкачване, а втората — слизане; при слизането дните не принадлежат вече на човека и могат да му бъдат отнети всеки момент и тъй като той е безсилен да направи нещо срещу това, най-добре е наистина нищо да не прави. Противоречието впрочем не го смущаваше, защото малко по-късно казал на Тару, че сигурно няма никакъв бог, иначе кюретата щели да бъдат излишни. Но от още някои разсъждения Тару доловил на що се дължи тази негова философия — ядосвало го честото събиране на помощи за църквата. Характеристиката му Тару завършваше, посочвайки едно негово, както изглежда, силно желание, което той няколко пъти изявил, а именно, че му се искало да достигне до дълбока старост.

„Светец ли е?“ — питаше се Тару. И сам си отговаряше: „Да, ако приемем, че светостта е съвкупност от навици.“

В същото време описваше твърде подробно един ден в чумавия град и по този начин даваше точна представа за заниманията и за живота на нашите съграждани през онова лято. „Никой не се смее, смеят се само пияните — пишеше Тару, — но затова пък прекалено много.“ После започваше описанието: „Призори над още спящия град минава лек полъх. В този пределен час между мъртвите през нощта и агонизиращите през деня чумата сякаш спира своя напън, за да си поеме дъх. Всички магазини са затворени. Само че върху някои има надпис: „Затворено поради чумата“, който показва, че те няма да бъдат отворени след малко заедно с другите. Вестникопродавците са още сънливи, не се провикват, а стоят облегнати по ъглите на улицата и като сомнамбули предлагат стоката си под светлината на уличните фенери. Не минава много и разсънени от първите трамваи, те се пръсват из града, размахвайки вестниците, в които крещи думата „чума“. „Ще продължи ли чумата до есента? Професор Б. отговаря: „Не.“ „Сто двадесет и четирима умрели — такава е равносметката през деветдесет и четвъртия ден на чумата.“

Въпреки недостига на хартия, който от ден на ден се изостря и принуждава някои периодични издания да намалят броя на страниците си, започна да излиза нов вестник „Вестоносец на епидемията“ със задача „да осведомява с добросъвестна безпристрастност гражданите за засилването и отслабването на болестта; да им доставя най-авторитетни изказвания за бъдещото развитие на болестта; да оказва подкрепа чрез своите страници на всички лица — познати и непознати, — които биха пожелали да поведат борба с бедствието; да поддържа духа у населението, да публикува нарежданията на властите, с една дума, да обедини усилията на всички за ефикасна борба срещу сполетялото ни зло“. В действителност този вестник много скоро се ограничи с публикации на реклами за нови, напълно сигурни препарати против чумата.

Към шест часа сутрин вестниците се продават по опашките, които се нареждат дълго преди отварянето на магазините, после в претъпканите трамваи, идващи от предградията. Трамваите са останали единственото превозно средство, движат се с голяма мъка, по платформите и стъпалата им пътниците висят на гроздове. Интересно нещо обаче — всички, доколкото им е възможно, гледат да стоят с гръб един към друг, за да избягнат взаимната зараза. По спирките трамваите изсипват купища мъже и жени, които бързат да се отдалечат един от друг и да останат сами. Често избухват сцени само поради лошото настроение на хората, станало вече хроническо.

След като минат първите трамваи, градът постепенно се разбужда, някои заведения се отварят, но над всеки тезгях висят надписи: „Кафе няма!“, „Носете си захарта“ и други такива. После се отварят и магазините, улиците се оживяват. И жегата стяга малко по малко юлското небе. Настъпва часът, когато онези, които нямат работа, се осмеляват да излязат по булевардите. Повечето от тях, изглежда, се мъчат да стъписат чумата, като се показват в най-изискано, богато облекло. Всеки ден към единадесет часа по главните градски артерии става парад от млади хора — мъже и жени, обзети от оная страстна жажда за живот, която се поражда при големите нещастия. Ако епидемията се разшири, моралът ще падне и ние отново ще видим миланските вакханалии край гробовете.