Альбер Камю - Чумата

Последва един период, който се оказа едновременно и най-лесният, и най-трудният за Рамбер. Период на претръпналост. Беше обиколил всички учреждения, беше направил всички възможни постъпки, така че за момента изходите от тая страна бяха запушени. Тогава тръгна от кафене на кафене. Сядаше сутрин на някаква тераса пред чаша студена бира, четеше вестник с надежда да открие признаци за скорошния край на болестта, гледаше лицата на минувачите, отвръщаше се с погнуса от техните тъжни изражения и след като прочиташе за стотен път фирмите на отсрещните магазини и обявите, че в големите аперитиви вече не се сервира нищо, ставаше и тръгваше наслуки из жълтите улици на града. И така, скитайки самотен от кафене на кафене и от кафенетата в ресторанти, той дочакваше вечерта. Рийо го видя една вечер пред вратата на едно кафене тъкмо когато Рамбер се колебаеше дали да влезе. После, изглежда, се реши и седна в дъното на залата. Беше час, когато в заведенията се бавеха да запалят осветлението, защото имаше заповед да се пести електричеството. Сумракът нахлуваше вътре като мътна вода, стъклата на прозорците розовееха от вечерната заря и в настъпващата тъмнина мраморните маси слабо лъщяха. Сред празното помещение журналистът приличаше на загубена сянка и Рийо почувствува колко е самотен. Но всички затворени в тоя град бяха също така безпомощни и трябваше да се предприеме нещо, за да се ускори тяхното избавление. Рийо отклони поглед и отмина.

Рамбер прекарваше дълги часове и на гарата. Излазът към перона беше забранен. Но в сенчестите и прохладни чакални можеше да се влезе откъм града и понякога в горещите дни там се настаняваха просяци. Рамбер идваше тук да чете старите разписания на влаковете, надписи „Плюенето е забранено“ и полицейските наредби за железниците. После сядаше в някой ъгъл. Помещението беше мрачно. Старата чугунена печка стърчеше студена от месеци насам сред купища сгурия, събирана от няколко седмици. Афишите от стената подканяха към щастлив и безгрижен живот в Бандол или Кан. Тук Рамбер се докосваше до оная страшна свобода, която човек чувствува при крайна нищета. Тогава му ставаше най-трудно да си спомня за Париж, така поне заявяваше на Рийо. Пейзаж със стари каменни сгради и водоскоци, гълъбите около Пале-Роял, Северната гара, тихите квартали край Пантеона и няколко още места в града, който той не беше подозирал, че толкова обича — тези картини го преследваха и му пречеха да се залови с нещо определено. Рийо мислеше, че той слива тези образи с образа на своята любима. И когато Рамбер му каза, че има навик да се събужда сутрин в четири часа и да си представя своя град, за доктора не беше трудно да съпостави това със собствените си изживявания, тъй като и той обичаше по това време да мисли за жената, която беше далеч от него. В този час той наистина можеше да се посвети на нея. В четири часа сутрин човек изобщо не прави нищо и спи, дори ако нощта е била безсънна. Да, в този час се спи и това е успокоително, защото най-силното желание на едно тревожно сърце е непрекъснато да притежава любимото същество, а при раздяла да може да потопи това същество в сън без сънища и този сън да продължи чак до деня на тяхната нова среща.

Не мина много след проповедта и горещините започнаха. Наближаваше краят на юни. На другия ден след закъснелия дъжд, който се изля в неделята на проповедта, лятото изведнъж запламтя на небето и над къщите. Най-напред излезе силен парещ вятър, духа цял ден и изсуши стените. Слънцето спря своя ход. През целия ден над града се изливаха непрекъснати вълни от зной и светлина. Не можеше да се намери местенце извън покритите улици и жилищата, където да не блести ослепителна светлина. Слънцето преследваше нашите съграждани по всички ъгли на улицата и щом се спираха, веднага ги поразяваше. И понеже първите горещини съвпаднаха с едно стремително покачване броя на жертвите, който достигна близо седемстотин на седмица, някакво униние обхвана града. Из предградията, по равните улици и по терасите на къщите нямаше вече толкова свят, а в този квартал, където хората прекарваха голяма част от времето си пред портите, всички врати бяха затворени и капаците на прозорците спуснати, но не се знаеше дали заради чумата или заради слънцето. От някои къщи долитаха стенания. По-рано, когато това се случеше, често се виждаха любопитни да стоят на улицата и да слухтят. Но след продължителните тревоги сърцата закоравяха и всеки си ходеше и живееше покрай воплите, сякаш те бяха станали естественият говор на хората.