Альбер Камю - Чумата

Това ненадейно изявление изненада Рийо. Стори му се, че неговият другар направи движение да свали шапка, като изпъна ръка и посегна към главата си. Там някъде горе странното свистене сякаш се засили.

— Да — каза Гран, — трябва да бъде нещо съвършено.

Макар и малко запознат с порядките в книгопечатането, Рийо все пак беше останал с впечатлението, че нещата не са тъй прости и че най-малкото поне издателите стоят в кабинетите си гологлави. Но всъщност нищо не се знаеше, затова Рийо предпочете да замълчи. Той неволно се вслушваше в тайнствените гласове на чумата. Започнаха да се изкачват към квартала на Гран и прохладният морски ветрец ги полъхна, отнасяйки със себе си градския шум. Гран продължаваше да говори, но Рийо не схващаше всичко, което човечецът разказваше. Разбра само, че въпросното произведение обемаше вече много страници, но създаваше голяма мъка на автора си, защото той искаше да го доведе до съвършенство. „Дълги вечери, цели седмици труд за една дума… а понякога за един обикновен съюз.“ Гран се спря и улови доктора за копчето на палтото. Думите излизаха със запъване от беззъбата му уста.

— Разберете добре, докторе. Строго погледнато, изглежда лесно да избереш между но и а. По-мъчно е да направиш избор между и и после. Трудността става още по-голяма при после и след това. Но положително най-трудно е да решиш трябва ли да сложиш и, или не трябва.

— Да — каза Рийо, — разбирам.

И той пак тръгна. Гран като че се смути, но после го догони.

— Извинявайте — смотолеви той. — Не зная какво става с мене тази вечер.

Рийо го потупа по рамото и го увери, че намира всичко, което той му разказва, за много интересно и желае да му помогне. Старият човек се поразведри и след кратко колебание предложи на доктора да се качи у него за малко. Рийо прие.

Гран го покани да седне в трапезарията пред една маса, отрупана със ситно изписани страници, пълни със зачерквания.

— Да, това е — отговори Гран на въпросителния поглед на доктора. — Но няма ли да пиете нещо? Имам малко вино.

Рийо отказа. Той разглеждаше страниците.

— Не гледайте — рече Гран. — Това е първото изречение. То ме мъчи, много ме мъчи.

Сякаш нещо неудържимо го влечеше към тези листове, той не откъсваше очи от тях, а протегна неволно ръка и взе една страница. Когато я вдигна срещу електрическата крушка, Рийо видя, че листът трепери в ръката му, а по челото му блести пот.

— Седнете — каза той — и ми го прочетете.

Гран го погледна и се усмихна с благодарност.

— Да — отвърна той, — струва ми се, че точно това ми се иска.

Постоя малко, все така загледан в страницата, после седна. До ушите на Рийо, сякаш в отговор на свистенето на бича, достигна неясно бучене. В този момент той имаше извънредно остро усещане за този прострял се в краката му град, за света, затворен в неговите стени, и за ужасните вопли, които нощта задушаваше. Гласът на Гран прозвуча глухо:

— „В едно прекрасно утро през месец май една напета амазонка яздеше върху великолепна дореста кобила по разцъфналите алеи на Болонската гора.“

Отново настъпи мълчание и заедно с него се върна неопределеният ропот на страдащия град. Гран сложи листа на масата, но остана загледан в него. После вдигна очи:

— Как го намирате?

Рийо каза, че това начало събужда любопитство към продължението. Но Гран заяви разпалено, че това гледище не е правилно. Той почука с ръка по изписаните листове.

— Това е само приблизително. Когато успея да предам съвършенство на картината, която имам във въображението си, когато фразата ми получи ритъма на този конски тръс: едно, две, три, едно, две, три, всичко ще стане по-лесно и читателят до такава степен ще се поддаде на илюзията още отначало, че ще може да каже „Шапки долу!“

Но дотогава имаше още много хляб да се яде. Той не ще се съгласи никога да даде за печат фразата в този й вид. Защото, въпреки че понякога го задоволяваше, той виждаше, че тя все още не се покрива напълно с действителността; тонът й до известна степен е лек и напомня, макар и малко, но все пак напомня клише. В този смисъл говореше той, когато чуха, че под прозорците тичат хора. Рийо стана.

— Ще видите какво ще направя — каза Гран и обръщайки се към прозореца, добави: — Стига да свърши всичко това.

Но шумът от бързи стъпки пак се разнесе. Рийо вече слизаше по стълбите и когато се озова на улицата, двама души минаха тичешком край него. Личеше, че бързат към градските врати. Обезумели вследствие чумата и горещината, някои наши съграждани стигнаха до насилие и се опитаха да измамят бдителността на охраната, за да избягат от града.