Альбер Камю - Чумата

Блъсканиците край градските врати, при които стражата се принуждаваше да прибягва до оръжие, създаваха глухо вълнение в града. Сигурно имаше само ранени, но се носеха слухове и за убити, защото под влиянието на жегата и страха хората преувеличаваха всичко. Във всеки случай вярното беше, че недоволството неспирно расте и пашите управници се бояха от най-лошото, затова сериозно обсъждаха мерките, в случай че това изпаднало в бедствие население вдигне бунт. Вестниците публикуваха постановления, които напомняха забраната да се напуща града и заплашваха нарушителите със затвор. Навред кръстосваха патрули. По нажежените опустели улици често се разнасяше конски тропот и между редиците плътно затворени прозорци преминаваха конни стражи. Щом патрулът се отдалечеше, над застрашения град отново лягаше тежка, подозрителна тишина. От време на време изтрещяваха изстрели — напоследък бяха издали заповед за избиване на кучетата и котките като разпространители на бълхи и с тази задача натовариха специални команди. Кратките гърмежи допринасяха за напрегнатата атмосфера в града.

Пък и в тая горещина и в това безмълвие изплашените сърца на нашите съграждани придаваха на всяко нещо по-голямо значение. За пръв път забелязваха небесните багри и земните миризми, които се менят със сезона. Всеки с ужас разбираше, че горещините ще дадат тласък на епидемията и все пак лятото настъпваше безпрепятствено пред очите на всички. Чуруликането на лястовиците, които кръжаха над града във вечерното небе, се чуваше по-слабо. То сякаш не прилягаше на юнската привечер, когато хоризонтът в нашия край става далечен. Цветята по пазара не пристигаха на пъпки а разцъфнали и след сутрешната продажба листенцата им покриваха прашните тротоари. За всекиго беше ясно, че пролетта е изгубила сили, че се е пропиляла в хилядите цъфнали наоколо цветя и че сега отиваше да заспи, смазана постепенно под двойната тежест на чумата и на горещината. И в лятното небе, и в побелелите от прах и тегота улици нашите съграждани виждаха същата заплаха, каквато и в стотиците мъртви, от които градът ежедневно натежаваше. Неспирното слънце и часовете за сън и отдих не подканяха както преди към плажове и плътски наслади. Те кънтяха кухо в затворения онемял град. Бяха загубили медния блясък на щастливите летни дни. Слънцето на чумата угаси всички цветове и прогони всяка радост.

Това беше една от големите революции, които болестта извърши. Нашите съграждани обикновено посрещаха лятото с ликуваща радост. Тогава градът се разтваряше към морето и изсипваше цялата си младеж върху плажовете. През това лято близкото море беше недостъпно и човешкото тяло нямаше право да изживее своите радости. Какво да се прави при тези условия? И този път Тару ни рисува най-вярната картина на тогавашния ни живот. Той, разбира се, следеше в общи линии напредъка на болестта и бе отбелязал добросъвестно, че в епидемията имаше обрат, тъй като радиото не съобщаваше вече за стотици умрели през седмицата, а за деветдесет и два, сто и седем и сто и двадесет смъртни случая на ден. „Вестниците и управниците се мъчат да надхитрят чумата. Въобразяват си, че й отнемат точки, понеже числото сто и тридесет е по-малко от деветстотин и десет.“ Тару описваше също някои трогателни и незабравими зрелища при епидемията; например тази жена, която в един пуст квартал със затворени капаци внезапно отворила прозореца над главата му, изпищяла пронизително два пъти и отново захлопнала капаците над потъналата в гъст мрак стая. Но, от друга страна, отбелязваше, че ментовите бонбони се били свършили по аптеките, защото мнозина ги смучели, за да се предпазят от зараза.

Продължаваше също да наблюдава любимите си герои. Съобщаваше, че старчето с котките също изживявало трагедия. Една сутрин се чули пушечни изстрели и както пишеше Тару, няколко храчки, но този път от сачми, убили повечето котки, а останалите, изплашени, избягали. Същия ден в обичайния час старецът излязъл на балкона, позачудил се, надвесил се над улицата, внимателно я огледал и разбрал, че трябва да почака. Ръката му нетърпеливо потупвала железния парапет на балкона. Почакал доста, накъсал хартия на малки парченца, влязъл вътре, пак се показал, постоял малко, после изведнъж се прибрал в стаята си, като хлопнал ядосано балконската стъклена врата. Същата сцена се повторила и през следващите дни, но по лицето на старчето се изписвала все по-ясно подчертана тъга и обърканост. След една седмица Тару напразно очаквал да се появи старецът — прозорците стояли упорито затворени и скривали една напълно понятна скръб. „По време на чума плюенето върху котки е забранено“ — такъв беше изводът в бележника.