Альбер Камю - Чумата

Когато Тару се прибираше вечер, винаги беше сигурен, че ще срещне в хола на хотела мрачната физиономия на нощния пазач, който се разхождаше напред-назад. Пазачът не пропускаше да обърне внимание на всекиго, че е предвидил станалото в града. Тару признаваше, че го е чувал да предсказва нещастие, но му припомняше неговата идея за земетресение, на което старият пазач отговаряше: „Ох, стига да беше земетресение! Щеше да ни пораздруса хубаво и щеше да се забрави… Ще преброим колко са умрели, колко са останали живи, и край. Но тая мръсна болест! Дори здравите я носят в сърцата си!“

Самият директор не беше по-малко сломен. Възпрепятствуваните да напуснат града пътници отначало останаха в хотела. Но тъй като епидемията продължаваше, те малко по малко започнаха да се настаняват у приятели. И по същите причини, по които по-рано всички хотелски стаи бяха се напълнили, по-късно се опразниха, понеже в нашия град не пристигаха нови пътници. Тару остана един от малцината наематели и директорът никога не пропускаше случая да му подхвърли, че ако не е желанието да угоди на последните си клиенти, отдавна би затворил заведението. Често задаваше въпрос на Тару колко време смята, че ще трае епидемията. „Казват, че студовете не благоприятствуват за такива болести“ — отвръщаше Тару. Директорът изпадаше в ужас: „Но тук никога не хваща истински студ, господине! Значи, ще откараме още няколко месеца.“ Впрочем той беше сигурен, че пътниците дълго след това ще отбягват техния град. Тая чума щеше да съсипе туризма.

След кратко отсъствие в ресторанта отново се появи господин Отон, човекът-кукумявка, но придружен само от двете дресирани кученца. Тару научи, че госпожа Отон гледала и после погребала майка си и сега пазела карантина.

— Не ги обичам тия работи — оплака се директорът на Тару. — Карантина не карантина, но жената е съмнителна, следователно и те също.

Тару му обърна внимание, че погледнато така, всички са подозрителни. Но директорът настояваше на своето; по този въпрос становището му беше съвсем определено.

— Не, господине, ние с вас не сме съмнителни. Те обаче са.

Но господни Отон не така лесно променяше навиците си и този път чумата остана излъгана. Той влизаше в ресторанта все по същия начин, сядаше преди децата си и винаги ги наставляваше изтънчено и сурово. Само момченцето се беше променило наглед. Облечено в черно като сестра си, то седеше малко свито и сякаш беше умалено издание на баща си. Нощният пазач, които не обичаше господин Отон, заяви на Тару:

— Виждате ли го тоя! Ще пукне съвсем облечен. Няма да има нужда да го гласят. Дигат го направо.

Проповедта на отец Панлу също беше намерила място в бележника на Тару, само че със следния коментар: „Понятна ми е неговата очарователна разпаленост. Всяко бедствие винаги започва и свършва с малко красноречие. В началото още не сме го загубили, а в края — отново го придобиваме. Само през време на нещастието хората свикват с истината, тоест с мълчанието. Да почакаме.“

Накрая Тару пишеше, че дългият му разговор с доктор Рийо дал добри резултати, споменаваше по този повод за светлокестенявите очи на госпожа Рийо, майката, заявявайки, ни в клин, ни в ръкав, че поглед, в който има толкова доброта, винаги излиза по-силен от чумата и накрая посвещаваше дълги пасажи на пациента на Рийо стария астматик.

Бяха ходили у него заедно с доктора след тяхната среща. Старият посрещна Тару с насмешка и с потриване на ръце. Лежеше облегнат на възглавницата с двете тенджери нахут в скута си.

— Аха, ето още един! — рече той, като видя Тару. — Светът е тръгнал наопаки, повече доктори, отколкото болни. Защото чумата напредва, а? Кюрето има право, пада ни се.

На другия ден Тару отиде у него без предупреждение.

Ако съдим по записките на Тару, щом старият астматик, галантерист по занятие, станал на петдесет години, решил, че е работил достатъчно. Легнал и вече не станал от леглото. Астмата му обаче изискваше изправено положение. Доживя с малката си рента до седемдесет и пет години и беше все много бодър. Не можеше да понася часовниците, затова в къщата му нямаше нито един. „Часовникът — казваше той — е скъпо и глупаво нещо.“ Пресмяташе времето, особено най-важните за него часове — на яденето, с помощта на двете тенджери, едната от които сутрин при събуждането му биваше пълна с нахут. Почваше да пълни втората, зърно но зърно, с едно и също точно отмерено движение. Така измерваше времето и се ориентираше в деня. „Като напълня петнадесет тенджери, дохожда време за ядене. Проста работа.“