Альбер Камю - Чумата

По пладне ресторантите за миг се напълват. Неуспелите да намерят място за сядане бързо се струпват пред вратите. Небето тъмнее от зной. Чакащите ред за ядене стоят в сянката на плътните сенници по дължината на нагрятата като пещ улица. Ресторантите се претъпкват, тъй като опростяват за мнозина въпроса за продоволствието. Но страхът от заразата си остава. Всички търпеливо и дълго бършат приборите за ядене. Преди известно време в някои ресторанти имаше надписи: „Тук съдовете се попарват с вряла вода“, но постепенно се отказаха от подобни уверения, понеже клиентите и без това идват. Впрочем всички посетители харчат на драго сърце парите си. Започват с най-фини вина или препоръчани за фини, поръчват най-скъпи предястия и се отдават на невъздържано ядене и пиене. Чух, че в един ресторант се е създала паника, защото един посетител се почувствувал зле, пребледнял, станал и залитайки, бързо изскочил навън.

Към два часа градът постепенно се обезлюдява и тогава тишината, прахът, слънцето и чумата си дават среща на улицата. Жегата се лее безспир край големите сиви сгради. Настават дълги затворнически часове, а след тях върху плъзналия из града бъбрив свят се стоварват жарки вечери. През първите дни на горещините, кой знае защо, случваха се и безлюдни вечери. Но сега първият прохладен полъх донася ако не надежда, поне облекчение. Всички излизат на улиците, говорят до изнемога, карат се или жадуват един за друг и под кървавото юлско небе нашият изпълнен с любовен шепот и предсмъртни вопли град се отдава на задушната нощ. Напразно всяка вечер един старец с филцова шапка и вратовръзка ходи из тълпата и неспирно повтаря с вдъхновение: „Бог е велик, елате при него.“ Всички се устремяват към нещо не така добре познато или което им се струва по-необходимо от бога. В началото, когато смятаха, че тая болест е като всяка друга, религията беше на висотата си. Но щом разбраха, че работата е сериозна, спомниха си за насладите. Падне ли нажеженият прашен здрач, безпокойството, изписано през деня по лицата, се превръща в някаква дива възбуда, в несръчна разюзданост, която хвърля в треска и млади, и стари.

И аз ставам като тях. Че какво! Смъртта не е нищо за хора като мене. Събитие, което доказва, че сме били прави.

Разговорът с доктор Рийо, за който Тару споменава в бележника си, се състоя по негово искане. Вечерта на срещата, чакайки го, докторът гледаше майка си, седнала чинно в един ъгъл на трапезарията. Там прекарваше тя деня след привършване на домакинската си работа. Скръстваше ръце на коленете си и чакаше. Рийо дори не беше сигурен, че чака него. Но щом той се появеше вкъщи, изражението на лицето й се изменяше. Мълчаливото вцепенение, отпечатък от дълъг живот, изпълнен с труд, се нарушаваше за миг. После лицето й отново се затваряше. Тази вечер тя гледаше през прозореца опустялата улица. Нощното осветление беше намалено с две трети. Тук-таме само мъждукаше слаба лампа и осветяваше потъналия в тъмнина град.

— Все така ли ще пестят осветлението, докато трае чумата? — попита госпожа Рийо.

— Вероятно.

— Дано не трае чак до зимата. Тогава би било тягостно.

— Да — рече Рийо.

Майка му спря поглед на челото му. Знаеше, че устните и свръхнапрежението през последните дни бяха набраздили лицето му.

— Трудно ли беше днес? — попита госпожа Рийо.

— О, както обикновено.

Както обикновено! А това значеше, че новият серум, изпратен от Париж, нямаше същата сила като първия и смъртните случаи се увеличаваха. Все още нямаха възможност да ваксинират предпазно други освен семейства, в които вече имаше болни от чума. Необходими бяха големи количества, за да бъдат инжектирани всички граждани. В повечето случаи набралите жлези не се пробиваха, оставаха твърди като камък и измъчваха болните. По-предната вечер се появиха два случая на някаква нова форма на болестта. Чумата ставаше белодробна. А в същия ден по време на едно съвещание смазаните от умора лекари настояваха и издействуваха от объркания префект да се вземат нови мерки, за да се избегне заразата от уста в уста при белодробната чума. Както обикновено, все още не знаеха нищо.

Той погледна майка си. Топлият поглед на кестенявите й очи му припомни дългогодишната майчина нежност.

— Страх ли те е, майко?

— На моята възраст няма от какво толкова да се боя.

— Дните са дълги, а аз не съм почти никога вкъщи.

— Нищо, че чакам, щом зная, че ще се върнеш. Когато те няма пък, мисля за онова, което вършиш. Имаш ли известие?