Альбер Камю - Чумата

Други като Рамбер например се опитаха също да избягат от тази атмосфера на зараждаща се паника, само че с повече упоритост и ловкост, макар и не с по-голям успех. Рамбер най-напред продължи да прави официални постъпки. Той твърдеше, че постоянството винаги се увенчава с успех, пък и в известно отношение занаятът му беше да се справя със заплетени положения. И така, той ходи при много чиновници и при хора с несъмнена компетентност. Но в дадения случаи тая компетентност не им служеше за нищо. В болшинството си това бяха хора, които имаха точни и определени представи за всичко, отнасящо се до банките, износа, до портокалите и лимоните, а също и до търговията с вина; притежаваха сигурни познания по спорни въпроси или по застрахователното дело, без да смятаме техните солидни дипломи и очевидното им добро желание. Най-очебийно дори беше доброто им желание. Но в областта на чумата техните познания бяха нищожни.

Рамбер беше защищавал своето искане пред всекиго от тях, и то винаги щом се явеше възможност за това. В основата на своята аргументация всеки път изтъкваше обстоятелството, че е пришелец в града и затова неговият случай трябва да бъде разгледан по-специално. Общо взето, събеседниците му приемаха на драго сърце този пункт. Но обикновено добавяха, че и други са в неговото положение, следователно случаят не е чак толкова специален, колкото той си въобразяваше. Рамбер възразяваше, че това обстоятелство не променя същността на неговата аргументация, но му отвръщаха, че то докарва административни трудности, а не бива да се допуща никакво изключение, за да не се създаде това, което наричаха с голямо отвращение прецедент. Този вид умници съставляваха според определението на Рамбер, направено пред доктор Рийо, категорията на формалистите. Наред с тях се намираха сладкодумци, които уверяваха просителя, че цялата тази работа не може да трае дълго и вместо да вземат решения, разточителствуваха с добри съвети и утешаваха Рамбер, че неприятностите са временни; имаше и такива, които се държаха важно и искаха от посетителя да направи кратко писмено изложение на молбата си, за да вземат решение по нея; дребни души, които му предлагаха бонове за частна квартира или адреси на евтини пансиони; педанти, които го караха да попълни формуляр, съответно заверен; преситени, които вдигаха рамене; отегчени, които извръщаха поглед, и най-накрая традиционните, най-многобройните, които насочваха Рамбер към друго учреждение или му препоръчваха да направи нови постъпки.

Преуморен от много митарства, от дълго чакане по кожените скамейки пред големи обяви, подканящи гражданите да се абонират за освободени от данъци бонове от държавното съкровище или да се запишат в колониалната армия, изнурен от постоянно влизане в разни кабинети, където по физиономиите можеше да се прочете същото, каквото и в папките, наредени по рафтовете и в стегнатия с шнур класьор, журналистът получи съвсем ясна представа какво значи кметство или префектура. Ползата, както се изрази с известно огорчение той пред Рийо, беше, че всичко това не му позволяваше да види истинското положение. Бързото напредване на болестта фактически убягваше от погледа му. Освен дето по този начин дните минаваха по-бързо, но това състояние на града създаваше впечатление, че всеки изминал ден доближава човека до края на неговите изпитания, стига да не умре междувременно. Рийо трябваше да признае, че това разсъждение е правилно, но все пак е прекалено обобщено.

Имаше един момент, когато Рамбер се обнадежди. От префектурата му изпратиха въпросник за сведения с молба да го попълни точно. Въпросникът се интересуваше от неговата самоличност, семейно положение, доходи — сегашни и минали — и от онова нещо, което се нарича curriculum vitae (кратка автобиография) Той помисли, че са предприели анкета, за да установят броя на лицата, които желаят да се завърнат в постоянните си местожителства. Някои не съвсем ясни сведения, получени от едно бюро, потвърдиха това впечатление. Но след по-сериозни издирвания успя да открие службата, която беше изпратила въпросника, и оттам му заявиха, че сведенията се събират за „всеки случай“.

— За какъв случай? — попита Рамбер.

Поясниха му тогава, че в случай на заболяване от чума и смърт ще могат, от една страна, да съобщят на семейството му, а, от друга — ще знаят дали близките му са в състояние да платят болничните разноски, или ще се наложи да ги минат за сметка на общинския бюджет. Очевидно това доказваше, че той не е окончателно откъснат от тази, която го чакаше, тъй като обществото се занимава с тях, но това не го утешаваше. Най-интересното обаче беше, и Рамбер го забеляза впоследствие, че едно учреждение дори при връхната точка на една катастрофа може да продължава своята работа и да взема инициативи като в нормално време, често пъти без знанието на висшестоящите органи, само защото е създадено да върши тая работа.