Альбер Камю - Чумата

Всички помислиха, че Панлу свърши проповедта си. Навън дъждът беше спрял. Небето, в което водата и слънцето още се смесваха, лееше върху площадите подмладена светлина. От улицата долитаха гласове, шум от движение на коли и целият този бъбреж на съживяващия се град. Слушателите започнаха безшумно да прибират вещите си и полека да разместват столовете. Отецът обаче заговори отново и каза, че след като е изтъкнал божествения произход на чумата, изпратена от бога за наказание, той няма какво повече да добави и не ще си послужи с неуместно красноречие при един толкова трагичен въпрос. Смята, че всичко е ясно. Припомни само оня момент от голямата чумна епидемия в Марсилия, когато летописецът Матийо Маре се оплаквал, че се чувствува попаднал в ада и живее без помощ и без надежда. Нека знаем, че Матийо Маре беше се показал сляп! Напротив, отец Панлу чувствува както никога досега, че божията помощ и християнската надежда са всеобщо достояние. При пълна безнадеждност той все пак се надява, че въпреки целия ужас на тези дни, въпреки виковете на умиращите, нашите съграждани ще отправят към небето единствената дума, която ще прозвучи християнски, думата „любов". Бог ще стори останалото.

Трудно е да се прецени оказа ли тази проповед въздействие на нашите съграждани. Съдебният следовател господин Отон заяви на доктор Рийо, че намира речта на отец Панлу „абсолютно неопровержима“. Но не всички бяха тъй категорични. Проповедта просто изостри чувствителността на хората към някои неясни дотогава идеи, а именно, че са осъдени на неописуем затвор заради неизвестно престъпление. И докато едни продължаваха дребното си съществуване и се приспособяваха към този затвор, при други стана обратното — единствената им мисъл беше да се измъкнат от него.

Гражданите най-напред се примириха да бъдат откъснати от външния свят, както биха приели всяко временно неудобство, нарушаващо само някои техни навици. Но когато лятната мараня затрептя над града, те изведнъж осъзнаха своята откъснатост от света и смътни почувствуваха, че целият им живот е заплашен, затова, спуснеше ли се вечерната прохлада, усещаха енергия, която понякога ги тласкаше към отчаяни постъпки.

Дали беше съвпадение, или не, но от деня на проповедта в града ни се зароди повсеместен страх, и то доста силен, от който можеше да се съди, че нашите съграждани започнаха да съзнават своето положение. Погледната от тази страна, атмосферата в града беше малко променена. Но въпросът е къде ставаше промяната — в атмосферата или в сърцата.

Няколко дни по-късно, когато Рийо на път за един от крайните квартали обсъждаше с Гран проповедта на Панлу, той се сблъска в тъмното с един човек, който стоеше на едно място и се клатеше. В този момент уличните лампи, запалвани все по-късно и по-късно, изведнъж светнаха. Високата лампа зад тях освети човека и те видяха, че той се смее беззвучно, със затворени очи. По бледото му ухилено лице, опънато от странна веселост, се стичаха едри капки пот. Двамата отминаха.

— Сигурно е луд — рече чиновникът.

Рийо улови Гран под ръка, за да го отведе напред, и го усети как трепери от нерви.

— Отсега нататък в нашия град ще има луди колкото щеш — забеляза той.

Усещаше умора, гърлото му беше пресъхнало.

— Да пийнем нещо.

Влязоха в малко кафене, осветено с една-единствена лампа над тезгяха; сгъстеният въздух беше горещ и хората говореха тихо без видима причина. За изненада на доктора Гран си поръча чаша алкохол, изпи я на един дъх и заяви, че питието е силно. После поиска да излязат. Когато се озоваха вън, на Рийо се стори, че нощта е изпълнена със стенания. Някъде по тъмното небе над уличните лампи се чу глухо изсвирване и му напомни за невидимия бич, който шибаше неуморно горещия въздух.

— Слава богу, слава богу — повтаряше Гран.

Рийо се питаше какво ли иска да каже.

— Слава богу — рече още веднъж чиновникът, — добре, че си имам моята работа.

— Да — забеляза Рийо, — това е едно предимство.

И решил да не слуша свистенето, той попита Гран дали е доволен от тази своя работа.

— Да, мисля, че съм на прав път.

— Скоро ли ще я свършите?

Гран се оживи, алкохолът го разпали.

— Не зная. Но не е там въпросът, докторе, не е там въпросът.

В тъмнината Рийо долавяше, че той размахва ръце. Изглежда, се канеше да каже нещо, което напираше у него неудържимо.

— Виждате ли, докторе, едно искам аз — в деня, когато издателят получи ръкописа и го прочете, да стане и да каже на сътрудниците си: „Господа, шапки долу!“