Альбер Камю - Чумата

— Да — отвърна той, — но с повече постоянство ще обуздая нервите.

Беше силен и издръжлив. И в действителност не чувствуваше още умора. Но прегледите по домовете например му ставаха непоносими. Установяването на епидемичната треска се свеждаше до това — бързо да се откара болният в болницата. Тогава именно започваше абстракцията и истинските трудности, защото семейството на чумавия знаеше, че ще види отново своя близък или оздравял, или мъртъв. „Милост, докторе!“ — умоляваше го госпожа Лоре, майка на камериерката от хотела на Тару. Какво значеше това? Разбира се, той беше милостив, но това не помагаше никому. Трябваше да телефонира. И скоро на улицата се разнасяше звънът на болничната кола. В началото съседите отваряха прозорци и гледаха. По-късно бързаха да ги затворят. Тогава почваше съпротивата, сълзите, увещанията, с една дума — абстракцията. В пренагретите от треската и тревогата апартаменти се разиграваха влудяващи сцени. Но болният биваше отведен. Рийо можеше да си тръгне.

При започването на епидемията той се задоволяваше да телефонира и да тича от болен на болен, без да дочаква линейката. Но тогава роднините заключваха вратата, предпочитайки разговор насаме с чумата пред такава една раздяла, чийто изход вече знаеха. Крясъци, настоявания, намеса на полицията, а по-късно и на войници, докато най-сетне болният биваше отнасян насила. През първите седмици Рийо се принуждаваше да стои до идването на линейката. После, когато с всеки лекар започна да идва и по един инспектор доброволец, Рийо можеше да бърза при други болни. Но в началото напред го посрещаха, както бе го посрещнала една вечер госпожа Лоре в малкия си апартамент, украсен с ветрила и изкуствени цветя, и бе казала с принудена усмивка:

— Надявам се, че не е треската, за която всички говорят.

А той, повдигнал завивката и нощницата, мълчаливо разглеждаше червените петна по корема и бедрата на болната, набъбналите жлези. Майката, втренчила очи в корема на дъщеря си, пищеше, без да може да се овладее. Всяка вечер майки крещяха така в забрава пред белязани със знака на смъртта тела, всяка вечер ръце се вкопчваха в неговите, мълвяха се безполезни слова, лееха се сълзи и обещания, всяка вечер звънът на болничната кола предизвикваше кризи, безсмислени като всяко страдание. И след тази дълга поредица от едни и същи вечерни посещения по домовете Рийо не можеше да очаква нищо друго освен също такава дълга поредица от еднакви сцени, повтарящи се безкрайно. Да, чумата, както абстракцията, беше еднообразна. Едно нещо може би само се променяше — това беше самият Рийо. Той почувствува това тази вечер при паметника на Републиката, когато гледаше вратата на хотела, където влезе Рамбер; тогава си даде сметка за мъчителното безразличие, което започваше да го обзема.

След тези дълги изтощителни седмици, след всичките тези вечери, когато плисналата по улиците вълна от хора започваше всекидневната си обиколка, Рийо разбра, че борбата му със състраданието е свършена. Състраданието уморява, когато е безполезно. Намираше облекчение от изморителните дни само когато усещаше, че сърцето му бавно се затваря в себе си. Знаеше, че това ще улесни задачата му, затова се радваше. Когато майка му го посрещаше в два часа сутрин и се натъжаваше от празния му поглед, тя се огорчаваше от новото му отношение, което единствено засега можеше да го облекчи. За да се бориш с абстракцията, трябва да й приличаш малко. Може ли Рамбер да разбере това? Абстракция за Рамбер беше всичко, което пречеше на неговото щастие, Рийо знаеше, че журналистът има право в известен смисъл. Но знаеше също, че се случва абстракцията да излезе по-силна от щастието и тогава трябва, но само тогава, да се съобразим с нея. Точно така стана с Рамбер и докторът можа да го узнае подробно по-късно от самия него. Така той успя да проследи, и то в нова светлина, тази мрачна борба между щастието на отделния човек и абстракциите на чумата, която съставляваше живота в нашия град през целия този дълъг период.

Но там, където едни виждаха абстракция, други виждаха реалност. Краят на първия чумен месец беше помрачен от едно явно засилване на епидемията и от една пламенна проповед на отец Панлу, йезуита, който бе подкрепил на улицата стария Мишел в началото на заболяването му. Отец Панлу беше вече добил известност с постоянното си сътрудничество в бюлетина на Оранското географско дружество, където публикациите на разчетените от него надписи се ползуваха с авторитет. Но той си спечели много повече слушатели чрез своята поредица от сказки върху модерния индивидуализъм. Беше се проявил като горещ защитник на строгото християнство, еднакво отдалечено както от модерната разюзданост, така и от мракобесието на миналите столетия. При тези сказки той не се въздържаше да каже грубата истина пред своите слушатели. На това се дължеше и репутацията му.