Альбер Камю - Чумата

Разбира се, кината използуваха тази всеобща отпуска и трупаха печалби. Но филмите не можеха да обикалят вече из департамента. След две седмици кинопредприятията се принудиха да разменят програмите си, а като мина още известно време, кината започнаха да представят все един и същ филм. Приходите им обаче не намаляваха.

Пивниците също можеха да задоволяват своите клиенти благодарение на значителните си запаси, защото в нашия град търговията с вина и алкохолни напитки държи първо място. Да си признаем, хората пиеха много. Откакто една пивница сложи следния надпис: „Числото вино убива микроба“, разпространената вече мисъл, че алкохолът предпазва от заразни болести, се затвърди у всички. Всяка нощ към два часа внушителен брой пияни хора, изгонени от кръчмите, изпълваха улиците и продължаваха оптимистичните си разговори.

Но всичките тези промени бяха в известен смисъл тъй необикновени и се извършваха толкова бързо, че не беше лесно да ги смятаме за естествени и трайни, в резултат на което ние продължавахме да поставяме на преден план нашите лични чувства.

Два дни след затварянето на града доктор Рийо срещна на излизане от болницата Котар, който вдигна към него грейналото си от доволство лице. Рийо го поздрави за добрия му вид.

— Да, всичко е наред — рече Котар. — Кажете ми, докторе, тая проклета чума става като че ли наистина сериозна?

Докторът призна, че е така, а Котар допълни весело:

— И няма причини да се спре сега, нали? Всичко ще се обърне с главата надолу.

Повървяха малко заедно, Котар разказа как някакъв бакалин от техния квартал, търговец на едро, натрупал запаси от хранителни стоки, за да ги продава на високи цени, и когато дошли да го вземат за болницата, открили консервените кутии под леглото му, „Умря. Чумата не прощава.“ Котар беше пълен с разни истории за чумата — някои истински, други измислени. Говорело се например как една сутрин в центъра на града някакъв заболял от чума изскочил в бълнуването си навън, хвърлил се върху първата срещната жена и я сграбчил, като викал, че е чумав.

— Да — забеляза Котар с любезен тон, несъответствуващ на думите му, — всички ще полудеем, непременно.

Пак същия ден следобед Жозеф Гран направи най-сетне личната си изповед пред доктор Рийо. Бе видял снимката на госпожа Рийо върху бюрото на доктора и го погледна въпросително. Рийо отговори, че жена му е на лечение извън града.

— В известно отношение — забеляза Гран — това е късмет.

Докторът отвърна, че наистина е късмет, стига само жена му да оздравее.

— Да — рече Гран, — разбирам.

И за пръв път, откакто Рийо го познаваше, той се разбъбри. Макар че пак търсеше думите си, успяваше почти винаги да ги намери, сякаш дълго бе мислил върху онова, което казваше.

Оженил се съвсем млад за една бедна девойка, негова съседка. Дори заради женитбата прекъснал следването си и постъпил на работа. Нито той, нито Жан излизали вън от квартала. Той ходел да я види у тях, а родителите й се присмивали малко на мълчаливия и несръчен кандидат. Баща й бил железничар. Когато не ходел на работа, сядал в един ъгъл до прозореца, поставял огромните си ръце върху коленете и се заглеждал мълчаливо в уличното движение. Майката все шетала, а Жан й помагала. Девойката била толкова дребничка, че Гран винаги се тревожел, като я гледал да пресича улицата. В такъв момент колите му изглеждали грамадни. Един ден Жан се захласнала в една коледна витрина, обърнала се към него и възкликнала: „Колко е хубаво!“ Той стиснал китката на ръката й. Така женитбата им била решена.

По-нататък историята, по думите на Гран, била съвсем проста. Така става с всички: женят се, обичат се още известно време, работят. Работят толкова много, че забравят да се обичат. Жан също работела, тъй като началникът на службата не изпълнил обещанието си. Тук вече трябваше малко въображение, за да разбере човек какво иска да каже Гран. На всичко отгоре прибавила се и умората, той оставил работите на самотек, все повече и повече мълчал и не поддържал у младата си жена мисълта, че е обичана. Мъж, зает с работа, беднотия, бъдеще, което полека-лека се затваря, мълчаливи вечери около масата — в такъв един свят няма място за страсти. Жан вероятно е страдала. Все пак останала; понякога човек страда дълго, без да го съзнава. Минали години. По-късно тя си отишла. Разбира се, не тръгнала сама. „Обичах те много, сега се уморих. Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало.“ Така приблизително му писала.