Альбер Камю - Чумата

Все пак, и това беше най-важното, колкото и болезнени да бяха тези терзания, колкото и тежко да се носеше едно всъщност празно сърце, можем да твърдим, че в първия период на чумата тези изгнаници бяха в благоприятно положение. Защото, когато населението на града започна да обезумява от страх, тяхната мисъл бе изцяло погълната от човека, когото чакаха. В общата злочестина себичността на тяхната любов ги пазеше и за чумата мислеха дотолкова, доколкото се бояха да не направи раздялата им вечна. Така в разгара на епидемията те се спасяваха чрез едно отвличане на мисълта — нещо, което другите лесно вземаха за хладнокръвие. Тяхното собствено отчаяние ги предпазваше от паника, тяхното нещастие им беше от полза. Дори да се случеше болестта да отнесе някого от тях, то ставаше почти винаги, без той да е имал време да вземе предпазни мерки.

Докато нашите съграждани се опитваха да се приспособят към това внезапно изгнание, чумата поставяше стражи пред градските врати и отбиваше корабите на път за Оран. Ни едно превозно средство не беше влизало в града след затварянето. От този ден автомобилите сякаш се въртяха в кръг. Погледнато отгоре, от булевардите, пристанището също представляваше странна гледка. Обичайното оживление, което го правеше едно от първите пристанища на крайбрежието, внезапно стихна. Виждаха се само няколко кораба, задържани под карантина. Големи кранове в бездействие, обърнати на една страна вагонетки, купчини бурета и чували свидетелствуваха, че търговията също е умряла от чума.

Въпреки тези необичайни зрелища нашите съграждани мъчно разбираха какво беше ги сполетяло. Изживяваха чувства, общи за всички, каквито са раздялата или страхът, но все още продължаваха да поставят на пръв план личните си грижи. Никой още не беше приел истински болестта. Повечето бяха чувствителни най-вече към онова, което нарушаваше навиците им или засягаше техните интереси. Това ги дразнеше и ядосваше, а не такива чувства можеш да противопоставиш на чумата. Първата реакция например беше да обвинят административните власти. Отговорът на префекта, отправен към критиките, на които пресата пригласяше („Не биха ли могли да се посмекчат предвидените мерки?“), беше доста неочакван. Дотогава нито вестниците, пито агенция „Рансдок“ получаваха официално съобщение за движението на болестта. А префектът започна да изпраща данните всеки ден на агенцията с молба да се оповестяват ежеседмично.

И все още не се получаваше незабавна реакция от страна на публиката. Съобщението, че през третата седмица чумата е взела триста и две жертви, не говореше нищо на въображението. От една страна, може би не всички бяха умрели от чума. А, от друга, никой в града не знаеше колко души умират обикновено в една седмица. Градът наброяваше двеста хиляди жители. Не се знаеше дали този процент смъртност не беше нормален. За такива неща никой не се замисля, макар че те са твърде интересни. На обществеността липсваха, така да се каже, показатели за сравнение. Едва по-късно, когато се установи, че смъртността се увеличава, обществото си даде сметка за истината. Петата седмица действително взе триста двадесет и една жертви, а шестата — триста четиридесет и пет. Увеличението говореше красноречиво. Но не беше достатъчно силно, за да заличи у нашите съграждани впечатлението при тая тревога, че явлението е неприятно, но все пак временно.

И те продължаваха да кръстосват улиците и да седят по терасите на кафенетата. Общо взето, не бяха страхливи, разменяха си повече шеги, отколкото оплаквания и даваха вид, че посрещат с добро настроение явно преходни несгоди. Привидно всичко беше в ред. Към края на месеца обаче, приблизително по време на молитвената седмица, за която ще говорим по-нататък, нашият град твърде много се промени външно. Най-напред префектът издаде нареждания относно движението на превозните средства и снабдяването. Продоволствието беше ограничено, а течното гориво разпределено на дневни дажби. Наредиха дори да се пести електричеството. Отвън се внасяха по суша и по въздух само продукти от първа необходимост. Така че движението бързо намаля и почти изчезна, магазините за луксозни стоки се затвориха в кратък срок, други поставяха на витрините си обяви за липсата на тая или оная стока, а в това време пред вратите им се редяха опашки.

Оран придоби странен вид. Броят на пешеходците се увеличи и дори в работните часове мнозина, принудени да бездействуват поради затварянето на някои магазини или кантори, пълнеха улиците и кафенетата. В момента те още не се смятаха за безработни, бяха само в отпуска. И към три часа следобед например в хубав слънчев ден Оран оставяше измамното впечатление на празнуващ град, където са преустановили движението и затворили магазините поради манифестацията, а жителите са изпълнили улиците, за да участвуват в тържествата.