Альбер Камю - Чумата

И Жозеф Гран на свой ред страдал. Той също би могъл да започне отначало, както му каза Рийо, но, видите ли, нямал вяра.

Той постоянно мислел за нея. Искал да й напише едно писмо, за да се оправдае.

— Но много е трудно — каза той. — От дълго време го мисля. Докато се обичахме, разбирахме се без думи. Но любовта не трае вечно. В определен момент трябваше да намеря думите, които щяха да я задържат, но не можах.

Гран се изсекна в някаква кърпа на квадрати. После си изтри мустаците. Рийо го гледаше.

— Извинете ме, докторе, но как да ви кажа? Имам доверие във вас. Пред вас мога да говоря. А това ме вълнува.

По всичко личеше, че Гран се намира на хиляди километри далеч от чумата.

Същата вечер Рийо телеграфира на жена си, че градът е затворен, че той се чувствува добре и мисли за нея, но тя трябва да продължи лечението си.

Три седмици след затварянето на градските врати докторът завари на входа на болницата един млад човек, който го чакаше.

— Надявам се, че ще ме познаете — рече човекът.

Рийо виждаше познато лице, но не можеше да си припомни кой е.

— Идвах при вас, преди да настъпят събитията, за да ви искам сведения за жизнените условия на арабите. Името ми е Ремон Рамбер.

— Ах, да — сети се Рийо. — Е, сега имате хубава тема за репортаж, нали?

Рамбер изглеждаше малко нервен. Каза, че не за това е дошъл, а да помоли доктора за една услуга.

— Моля за извинение — добави той, — но не познавам никого в града, а кореспондентът на нашия вестник е истински глупак.

Рийо предложи на Рамбер да го придружи до диспансера в центъра на града, където трябваше да даде някои нареждания. Слязоха по уличките на негърския квартал. Вечерта се спущаше, но градът, тъй шумен някога в тоя час, сега изглеждаше много тих. Само към позлатеното от залеза небе се понесоха тръбни звуци, с което военните искаха да дадат вид, че изпълняват службата си. Докато изкачваха стръмните улици между мавританските къщи, боядисани в синьо, охра и виолетово, Рамбер възбудено говореше. Оставил жена си в Париж. Те наистина не били женени, но било все същото. Телеграфирал й още при затварянето на града. Мислел най-напред, че тази мярка е временна, затова се помъчил да установи писмена връзка с нея. Оранските му колеги казали, че не могат да му помогнат с нищо, от пощата го върнали, а една секретарка в префектурата му се изсмяла в очите. Най-сетне след двучасово чакане на опашка успял да подаде телеграма със следното съдържание: „Всичко е наред. До скоро виждане.“

Но на другата сутрин, като станал от леглото, изведнъж му дошло наум, че в края на краищата не знае колко време ще трае това положение. Решил да замине. И понеже имал препоръка (в неговия занаят това става лесно), могъл да се добере до секретаря на префекта и да му каже, че не е от Оран и няма защо да стои тук, че случайно е попаднал в града, затова справедливостта налага да му разрешат да си отиде, дори ако трябва да го подложат на карантина навън. Началникът заявил, че разбира много добре, но няма възможност да направи изключение; ще се опита, обаче положението е сериозно и нищо не може да се направи.

— Но, тъй или иначе, аз съм чужд на този град — настоял Рамбер.

— Несъмнено, но да се надяваме, че епидемията няма да трае дълго.

Накрая се опитал да утеши Рамбер, обръщайки му внимание, че би могъл да намери в Оран материал за един интересен репортаж и че всяко събитие, разгледано внимателно, си има и добрите страни. Разказвайки това, Рамбер вдигаше рамене. Стигнаха до центъра на града.

— Глупаво е, докторе, нали разбирате. Не съм създаден, за да правя репортажи. Може би съм създаден, за да живея с една жена. Това не е ли в реда на нещата?

Рийо отговори, че всичко му се струва напълно разумно.

По централните булеварди нямаше обичайната навалица. Неколцина минувачи бързаха към отдалечените си домове. Никой не се усмихваше. Рийо помисли, че това е резултат от днешното съобщение на „Рансдок“. В следващите двадесет и четири часа надеждата отново щеше да обземе нашите съграждани. Но този ден цифрите бяха още премного пресни в съзнанието им.

— Там е работата — заяви Рамбер направо, — че тя и аз се познаваме отскоро и много добре се разбираме.

Рийо мълчеше.

— Но аз ви отегчавам — поде Рамбер. — Исках само да ви попитам дали не можете да ми издадете удостоверение, че не съм болен от тая дяволска болест. Мисля, че ще ми послужи.

Рийо кимна с разбиране, но в този момент едно малко момченце се блъсна в краката му, той го хвана и полека го изправи. Продължиха да вървят до Плас д’Арм. Клоните на фикусите и палмите висяха посивели от прах край мръсната, потънала в пепел статуя на Републиката. Спряха под паметника. Рийо си отърси краката, покрити с белезникав слой мазилка. После погледна Рамбер. Както беше небръснат, с килната назад шапка и с разкопчана под вратовръзката яка, журналистът имаше сърдит и твърдоглав вид.