Альбер Камю - Чумата

Но ако това беше изгнание, то поне в повечето случаи беше изгнание в собствения дом. И макар че разказвачът изживя само този вид изгнание, той не бива да забравя, че имаше и такива, като журналиста Рамбер например или някои други пришълци, които, изненадани от чумата и задържани в града, се озоваха далеч както от любимото същество, така и от своя роден край, затова мъката им от раздялата беше още по-голяма. В общото изгнание тяхното изгнание беше двойно, защото те зависеха не само от времето, което пораждаше у тях, както у всички, присъщата на чакането тревога, но и от пространството, и се блъскаха непрестанно в стените, издигнати между чумното им убежище и тяхното загубено отечество. Сигурно тях виждахме да скитат по всеки час на деня из прашния град, копнеещи мълчаливо за вечерите и сутрините в родината, чиято прелест само те познаваха. Мъката им се подхранваше от някой малък, едва уловим знак или от неясно възпоминание, като например прелитането на лястовички, вечерната роса или ония особени лъчи, които слънцето понякога плъзга по пустите улици. Затваряха очи за външния свят, който може винаги да ни спаси от всяка мъка, и упорито продължаваха да лелеят своите хубави, неосъществими мечти, да възкресяват с всички сили спомена за една земя, където особената светлина, два-три хълма, обичното дърво и някои женски лица съставляваха незаменим за тях климат.

Но нека поговорим нарочно за влюбените; те са най-интересните и спрямо тях разказвачът ще прояви може би най-голямо разбиране; те имаха и други терзания, между които трябва да изтъкнем и угризенията на съвестта. Това положение наистина им позволяваше да наблюдават чувството си с трескава обективност. И рядко се случваше да не видят ясно своите грешки. Преди всичко, защото им беше много трудно да си представят точно постъпките и жестовете на отсъствуващия. Горчиво съжаляваха тогава, че не знаят с какво е запълнено времето му; самообвиняваха се, че са се отнасяли лекомислено към този въпрос и едва сега разбираха, че да следиш ежедневието на любимия — там е изворът на всичките радости. Съзнали това, беше им вече лесно да проследят цялата си любов и да видят несъвършенствата й. В нормално време всички разбирахме повече или по-малко ясно, че няма любов, която да не може да надмине себе си, и все пак приемахме повече или по-малко спокойно нашата любов да остане посредствена. Но когато си спомняме, сме по-взискателни. Това нещастие, което дойде отвън и се стовари върху града, не представляваше само възмутителна несправедливост. С някаква голяма последователност то ни подтикваше към самоизтезание и по този начин ни заставяше да приемем бедствието. Това беше една последица от болестта — да отклонява вниманието ни и да обърква картите.

Така че всеки, ще не ще, трябваше да живее ден за ден, и то сам под небето. Тази обща безизходица, която с течение на времето би могла да кали характерите, всъщност ги направи нищожни. Някои от нашите съграждани тогава например попаднаха в друго робство — в плен на слънцето и дъжда. Човек би помислил, че за пръв път пряко възприемат времето. Лицето им светваше, щом се прокраднеше един златен лъч, докато дъждовните дни спускаха плътно було над лицата и мислите им. Няколко седмици по-рано не биха се поддали на такава слабост и на такова безразсъдно заробване, защото не се чувствуваха сами срещу света и защото обичното същество, което живееше с тях, закриваше до известна степен вселената за тях. Но от оня миг насетне те явно бяха предоставени на капризите на небето, с една реч, страдаха и се надяваха без основание.

При такава крайна самотност никой не можеше да разчита на помощ от съседите и живееше сам с грижите си. Опиташе ли се някой от нас случайно да се довери някому или да продума нещо за своите изживявания, какъвто и отговор да получеше, все оставаше наскърбен. Виждаше, че събеседникът му и той не говорят за същото. Искаше да изрази онова, което дни наред бе изживявал и страдал, да говори за образа, тъй дълго сгряван с огъня на копнежа и страстта. Другият обаче си представяше някакво най-обикновено чувство, мъка, която се среща на всяка крачка, изтъркана печал. Благосклонен или неприязнен, отговорът винаги беше не на място и трябваше да се откажем от него. Или в краен случай тези, за които мълчанието беше непоносимо, се примиряваха да си служат с делничния език, да говорят, както е общоприето, с езика на обикновеното общуване, на произшествията, на ежедневната хроника, тъй като другите не можеха да намерят верния език на сърцето. Така че най-големите си болки свикнахме да изразяваме с общоприети формули. Само на тази цена пленниците на чумата можеха да заслужат съчувствието на своя вратар или интереса на някой слушател.