Альбер Камю - Чумата

Бихме могли да кажем, че от този момент чумата стана обща грижа за всички ни. Дотогава въпреки изненадата и безпокойството от тези странни събития всеки от нашите съграждани бе продължил своята всекидневна работа на обичайното си място, както бе могъл. И сигурно така щеше да върви. Но щом вратите на града се затвориха, всички, в това число и самият разказвач, се увериха, че са изпаднали в обща беда и че трябва да се оправят някак си. Така например едно съвсем лично изживяване, каквото е раздялата с любим човек, изведнъж още в първите седмици се превръща в обща неволя и наред със страха става главното страдание през това нескончаемо време на изгнаничеството.

Важна последица от затварянето на града беше именно тази внезапна разлъка между същества, неподготвени за нея.

Майки и деца, съпрузи и любовници, които бяха се целунали на перона на нашата гара с две-три заръки и мислеха, че се разделят временно, защото, изпълнени с глупаво човешко доверие и малко разсеяни заради изоставената си за момент работа, бяха сигурни, че ще се видят след няколко дни или седмици, в миг се озоваха далеч едни от други, безпомощни пред непреодолимото препятствие да се съберат или да установят връзка помежду си. Защото затварянето стана няколко часа пречи заповедта на префекта да бе публикувана и естествено нямаше възможност да се вземат под внимание частните случаи. Може да се каже, че грубото нашествие на болестта принуди нашите съграждани да забранят личните си чувства. В първите часове на деня, когато заповедта влезе в сила, префектурата бе нападната от тълпа просители, които излагаха било по телефона, било пред чиновниците своите просби — еднакво важни, но и еднакво невъзможни за разглеждане. Трябваше да минат няколко дни, докато си дадем сметка, че се намираме в положение без компромиси и че думите „преговаряне“, „благоволение“, „изключение“ нямат вече смисъл.

Отказано ни беше дори слабото задоволство от писането на писма. И действително, от една страна, градът не беше вече свързан с останалата част на страната чрез обичайните съобщителни средства, а от друга — нова заповед запрещаваше размяната на всякаква кореспонденция, за да не би писмата да станат проводници на зараза. В началото неколцина щастливци успяха да се свържат с охраната при градските врати, която се съгласи да пропусне писма вън от града. Това обаче беше още в началото на епидемията, когато пазачите смятаха за естествено да се поддадат на състраданието. Но след известно време същите пазачи се убедиха в сериозността на положението и отказаха да поемат отговорност, размерите на която не можеха да предвидят. Междуградските разговори, разрешени в началото, предизвикаха такова задръстване в обществените телефонни кабини и по линиите, че ги забраниха изцяло за няколко дни, после ги ограничиха строго само за спешни случаи, като смърт, раждане, женитба. Единственото ни средство за общуване тогава останаха телеграмите. Проявите на предишното общуване между същества, свързани чрез ума, сърцето или плътта, бяха сведени до главните букви на една телеграма от десет думи. И тъй като формулите в телеграмата се изчерпват бързо, дългият съвместен живот или мъчителната страст се ограничаваха до периодична размяна на общоприети изрази, като: „Добре съм. Мисля за тебе. Целувки.“

Имаше такива измежду нас обаче, които упорствуваха да пишат писма и не се отчайваха да измислят начини за връзка с останалия свят, за съжаление винаги неосъществими. Някои от тия наши планове все пак успяваха, но ние не знаехме това, защото не получавахме отговор. В продължение на цели седмици непрекъснато започвахме все същото писмо, съобщавахме все същите новини, отправяхме все същите молби, тъй че след време думите, които в началото пишехме с кръвта на сърцето си, бързо се опразваха от смисъл. Преписвахме ги тогава машинално, опитвайки се чрез мъртвите фрази да предадем картината на нашия тежък живот. И най-накрая изтърканият тон на една телеграма ни се струваше за предпочитане пред никому ненужния и упорит монолог, пред безплодния ни разговор със стената.

Впрочем, когато не след дълго стана явно, че никой няма да може да излезе от града, някои се сетиха да попитат дали ще се разреши на заминалите преди епидемията да се завърнат. След няколкодневно обмисляне префектурата отговори утвърдително, но добави, че който веднъж се завърне, не ще може в никакъв случай пак да излезе от града, сиреч, че се дава свобода за влизане, но не и за излизане. Тогава някои семейства, впрочем малко на брой, погледнаха леко на положението и поставяйки своето желание да видят близките си над всякакво благоразумие, поканиха ги да се възползуват от случая. Но много скоро нашите чумни пленници разбраха на каква опасност излагат обичните си същества и се примириха с раздялата. В най-тежката фаза на болестта бяхме свидетели само на един случай, когато човешките чувства надмогнаха страха от мъчителната смърт. И това не бяха, както би могло, да се очаква, двама влюбени, тласкани един към друг от любовта и надмогнали страданието. Случаят се отнасяше до стария доктор Кастел и жена му, женени от дълги години. Няколко дни преди да избухне епидемията, госпожа Кастел бе отишла в един съседен град. Техният брак дори не беше от ония, които могат да се посочат като пример на съпружеско щастие, и разказвачът се осмелява да заяви, че по всяка вероятност дотогава тези съпрузи не са били сигурни дали са доволни от брака си. Но внезапната продължителна раздяла бе ги накарала да разберат, че не могат един без друг и пред тази неочаквано блеснала истина чумата бе им се видяла дреболия.