Альбер Камю - Чумата

— Тая същата търговка е истинска усойница — разказваше Гран. — Казах го на Котар, но той отговори, че се лъжа; имала своите добри страни, които човек трябвало да съумее да открие.

Освен това Котар завел два-три пъти Гран в луксозните ресторанти и кафенета на града. Бил започнал често да ги посещава.

— Там човек се чувствува добре — казвал той, — посетителите са отбрани.

Гран забелязал с какво специално внимание се ползува този човек от страна на персонала в тия заведения, а като го видял колко големи бакшиши оставя, разбрал причината. Личало, че Котар е много чувствителен към любезностите, с които келнерите му се отплащали. Един ден, когато управителят го изпратил до вратата и му помогнал да облече палтото си, Котар рекъл на Гран:

— Добро момче. Може да свидетелствува.

— Да свидетелствува ли? За какво?

Котар се поколебал:

— Ех, че не съм лош човек.

Впрочем у него се забелязвали скокове в настроението. Един ден, когато бакалинът се показал не особено любезен към него, Котар се върнал вкъщи извънредно ядосан.

— Тоя мръсник се присъединява към другите — повтарял той.

— Кои другите?

— Всички други.

Гран дори присъствувал на една любопитна сцена при търговката на цигари. Разговаряли нещо оживено н жената споменала за едно неотдавнашно арестуване, което вдигнало голям шум в Алжир. Отнасяло се за някакъв млад търговски служещ, който убил на плажа един арабин.

— Да натикат цялата тая сган в затвора, та да си отдъхнат честните хора — рекла търговката.

Но неочаквано Котар силно се развълнувал и тъй бързо изскочил от дюкянчето, без да се извини, че тя си пресякла думите. И Гран, и жената останали със зяпнали уста.

Впоследствие Гран предупредил Рийо и за други промени в характера на Котар, който преди това се отличавал с твърде либералните си разбирания и любимата му фраза: „Големите винаги изяждат малките“ ясно доказвала това. Но от известно време купувал само правителствения орански вестник и като че ли нарочно го четял на публични места — такова поне впечатление оставял у хората. Също така няколко дни след като се вдигнал от леглото, дал на тръгналия за пощата Гран сто франка и го помолил да ги изпрати на някаква негова сестра, на която пращал пари всеки месец. Но когато Гран вече излизал, Котар го спрял.

— Изпратете й — рекъл — двеста франка, ще се изненада приятно. Тя все смята, че не мисля за нея. Но всъщност аз я обичам много.

Напоследък между двамата се състоял интересен разговор. Гран трябвало да отговаря на въпросите на Котар с какво се занимава всяка вечер.

— Ясно — казал Котар, — вие пишете книга.

— Не отричам, но е нещо още по-сложно.

— Ах! — възкликнал Котар. — Колко бих желал да съм като вас!

Гран се учудил и Котар измънкал нещо, че ако бил човек на изкуството, това щяло да му оправи работата.

— Защо? — попитал Гран.

— Ех, защото един човек на изкуството има повече права от всеки друг, това се знае. Прощават му се много работи.

— Хайде, хайде — отвърна Рийо (то беше същата сутрин, когато префектурата разлепи обявите), — историята с плъховете му е объркала главата, както и на мнозина други, това е всичко. Или пък се страхува от треската.

Гран не беше съгласен.

— Не вярвам, докторе, и ако искате да знаете моето мнение…

Колата на службата за унищожение на гризачите мина под прозореца, като пращеше силно. Рийо замълча, докато шумът утихна, и разсеяно попита какво е неговото мнение. Гран го погледна някак сериозно:

— Този човек има нещо на съвестта си.

Докторът сви рамене. Както беше се изразил комисарят, той се печеше на много по-голям огън от този.

Същия следобед Рийо се консултира с Кастел. Серумите все още не идваха.

— Кой знае дали ще има полза от тях? — рече Рийо. — Бацилът е особен.

— О — отвърна Кастел, — не съм на вашето мнение. Тези гадинки винаги имат нещо особено. Но в основата си са все същите.

— Така поне вие мислите. Всъщност не се знае нищо.

— Разбира се, че тъй мисля. Но това е общото убеждение.

През целия ден, колкото пъти си помисляше за чумата, доктор Рийо усещаше леко виене на свят. Най-накрая си призна, че изпитва страх. На два пъти влиза в препълнени с народ кафенета. И той като Котар чувствуваше нужда от човешка топлина. Намираше това глупаво, но то го подсети, че беше обещал да отиде надвечер у представителя на ликьори и вина.

Намери го пред масата в трапезарията. Пред него лежеше разтворен полицейски роман. Но вечерта беше доста напреднала и той сигурно с мъка четеше в падащия здрач. Вероятно минута преди това е седял и е размишлявал в полумрака. Рийо го попита как се чувствува. Котар седна пак, като измърмори, че е добре и ще бъде още по-добре, ако е сигурен, че никой не се занимава с него. Рийо подхвърли, че човек не може постоянно да живее сам.