Альбер Камю - Чумата

И всъщност той именно това вписваше в служебните формуляри в графата „квалификация“.

Когато двадесет и две години по-рано приел тази служба, тъй като не можел да се дипломира поради липса на средства, обещали му, както той казваше, че в скоро време ще го направят щатен. Нужно било само в продължение на известно време да даде доказателства за своята осведоменост по щекотливите въпроси, поставени пред нашата градска администрация. Уверили го, че по-късно непременно ще заеме поста редактор, което ще му позволи да живее нашироко. Разбира се, не амбиция ръководела Жозеф Гран, твърдеше той с тъжна усмивка. Блазнели го все пак изгледите за един материално осигурен с почтени средства живот, а оттам пък и възможността да се отдава спокойно на любимите си занимания. Приел направеното му предложение, движен от достойни за уважение подбуди, и ако може така да се каже, от вярност към един идеал.

Но това временно положение продължаваше вече години, животът беше поскъпнал неимоверно, а заплатата на Гран, въпреки някои общи увеличения, си оставаше все така смешно ниска. Оплакал се беше на Рийо, но изглежда, че никой не се сещаше за това. Тук именно се криеше оригиналността на Гран или поне една от нейните прояви. Действително той би могъл да напомни ако не за правата си, в които сам не беше сигурен, то поне за дадените му някога уверения. Но на първо място началникът, който го назначи, отдавна беше покойник, а освен това Гран не си спомняше точните изрази на направеното му обещание. Най-сетне, и то беше най-главното, Гран не намираше подходящите думи.

Рийо забеляза, че точно тази особеност характеризираше най-добре нашия съгражданин Грам. Тя бе му попречила да напише замисленото възражение или да направи належащите за момента постъпки. Твърдеше, че се затруднявал особено много да употреби думата „право“, в която не бил сигурен, както и думата „обещания“, която пък щяла да означава, че си иска дължимото и следователно би звучала дръзко и не би отговаряла на скромната му служба. От друга страна, не искал да използува думите „благоволение“, „ходатайствувам“, „признателност“ като несъвместими с неговото лично достойнство. Така че по липса на точната дума нашият съгражданин продължил да упражнява своята невзрачна длъжност чак до напреднала възраст. Впрочем, както сам заявяваше пред Рийо, с течение на времето установил, че материалните му изисквания се задоволяват напълно, тъй като в последна сметка оказало се достатъчно да нагоди нуждите си към своите доходи. И той признаваше за съвсем точна една от любимите фрази на кмета, едър индустриалец от нашия град, който непрекъснато твърдеше, че в края на краищата (и той наблягаше на тая дума, върху която падаше ударението на неговото разсъждение), в края на краищата никога не са видели някой да умре от глад. Полуаскетичният живот, който Жозеф Гран водеше, действително го беше освободил в края на краищата от всякакви грижи от тоя род. И той продължаваше да търси своите думи.

Можем наистина да кажем, че в известен смисъл животът му беше примерен. Той беше от ония редки хора, които винаги имат смелост да изявят добрите си чувства. Колкото и малко да го показваше, личеше, че в него има доброта и привързаност, каквито не всеки смее да прояви в наши дни. Не се стесняваше да признае, че обича племенниците и сестра си, единствената му останала роднина, която всеки две години навестяваше във Франция. Не криеше, че споменът за неговите родители, починали, когато бил още млад, го натъжаваше. Не отричаше, че обича най-много да слуша звъна на една камбана от кварталната църква, която биеше тихичко към пет часа следобед. Обаче да намери и най-малката думичка, за да изрази тия тъй прости чувства, ето кое му струваше безброй усилия. Накрая тази трудност беше се превърнала в най-голямата му грижа. „Ах, докторе — казваше той, — колко бих желал да се науча да се изразявам добре!“ Говореше за това винаги, когато срещнеше Рийо.

Като го гледаше тази вечер да се отдалечава нагоре по улицата, докторът внезапно разбра какво би искал да каже Гран: сигурно пишеше книга или нещо подобно. Тази мисъл успокояваше Рийо по целия път до лабораторията. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да повярва, че чумата би могла да пусне здраво корен в град, където се намират такива безобидни чиновници с достойни за уважение мания. По-точно, не виждаше мястото на тия мании сред чумата и смяташе, че фактически тя не може да преуспее сред нашите съграждани.