Альбер Камю - Чумата

Но разумът надделяваше над това шеметно видение. Вярно е, че думата „чума“ беше вече произнесена, вярно е, че в същата тази минута бедствието застигаше и поваляше на земята една или две жертви. Но нищо, това можеше да бъде спряно. Нужно беше едно — да се види ясно това, което трябваше да се види, да се прогонят ненужните страхове и да се вземат подходящите мерки. Сетне чумата ще бъде спряна, защото чумата не се измисля или пък хората си я представят погрешно. Ако бъде спряна предварително, което е най-вероятно, толкова по-добре. В противен случай ще знаят какво представлява тя и дали не е било възможно най-напред да се сплотят, за да я победят след това.

Докторът отвори прозореца и градският шум веднага изпълни стаята. От съседната работилница долетя късото и повтарящо се съскане на механичен трион. Рийо раздвижи снага. Ето къде е опората — във всекидневния труд. Останалото се крепи на косъм и зависи от незначителни движения, не можеш да се опреш на него. Основното е всеки да изпълнява добре задълженията си.

Доктор Рийо беше стигнал дотук в своите размишления, когато му известиха за пристигането на Жозеф Гран. Като чиновник в кметството, макар че имаше най-разнообразни задължения, от време на време го използуваха в статистиката и в отдела за гражданско състояние. Така че той беше принуден да води сметка за смъртните случаи. И понеже беше услужлив по природа, сам се нагърби да отнася на Рийо препис от данните.

Гран влезе заедно със своя съсед Котар и размаха един лист.

— Цифрите растат, докторе, единадесет смъртни случая за четиридесет и осем часа.

Рийо се ръкува с Котар и го запита как се чувствува. Гран обясни, че Котар поискал лично да поблагодари на доктора и да му се извини за причинените безпокойства. Но Рийо разглеждаше статистическите данни.

— И тъй — промълви той, — трябва може би да се решим най-сетне да назовем тази болест с името й. Досега тъпчехме на едно място. Елате с мене, аз трябва да отида в лабораторията.

— Така, така — повтаряше Гран, слизайки по стълбите след доктора. — Нещата трябва да се назовават с техните имена. Но как е името на тая болест?

— Не мога да ви го кажа, пък и каква полза, ако го знаете.

— Виждате ли — усмихна се чиновникът. — Не е толкова лесно.

Тръгнаха към Плас д’Арм. Котар продължаваше да мълчи. Улиците започваха да се пълнят с народ. Краткотрайният вечерен здрач в нашия край отстъпваше вече пред мрака и върху още ясния хоризонт се появиха първите звезди. Миг по-късно уличните лампи светнаха и небето потъмня, а човешките гласове сякаш се повишиха с един тон.

— Прощавайте — рече Гран на ъгъла на Плас д’Арм, — но аз ще трябва да взема моя трамвай. Вечерите ми са неприкосновени. Както казват по нашия край: „Не оставяй днешната работа за утре…"

Рийо беше вече забелязал тая мания у Гран да си служи с поговорки от своя роден край Монтелимар и после да добавя банални изрази от рода на „време за мечти“ или „феерично осветление“.

— Да! — обади се Котар. — Това е вярно. Не можеш да го измъкнеш от къщи след вечеря.

Рийо попита Гран нещо служебно ли работи. Гран отговори, че работи нещо свое.

— Аха — рече Рийо, колкото да каже нещо, — и върви ли?

— Ще не ще, щом работя от години. Макар че, ако погледнем иначе, не съм напреднал много.

— Всъщност в какво се състои работата ви? — каза докторът и се спря.

Гран нахлупи шапка над големите си уши и измънка нещо. И Рийо подразбра смътно, че се отнася до развоя на личността. Но чиновникът вече се отдалечаваше със ситни, забързани крачки покрай фикусите по стръмния булевард дьо ла Мари. Като се сбогуваше пред вратата на лабораторията, Котар каза, че би желал да поговори с доктора и да му поиска съвет. Мачкайки в джоба си листа със статистическите данни, Рийо го покани в приемния си час, после се отметна и каза, че на другия ден и без това ще ходи в неговия квартал, та надвечер ще се отбие да го види.

Когато се раздели с Котар, докторът се улови, че мисли за Гран. Представяше си го как ще изглежда във време на чума, но не при сегашната, която вероятно няма да бъде страшна, а при някоя от големите чумни епидемии в историята. „Той е от ония, които оцеляват и такива случаи.“ Беше чел някъде, че чумата щади слабите и поразява предимно силните организми. И продължавайки да мисли за това, докторът реши, че общинският чиновник е малко загадъчна личност.

На пръв поглед наистина Жозеф Гран не беше нищо повече от един дребен общински чиновник, както се и държеше. Дълъг и слаб, той се губеше в дрехите, винаги много широки за него, понеже си въобразяваше, че така ще ги носи по-дълго. Повечето зъби на долната му челюст стояха, но в замяна на това горните липсваха. При усмивка горната му устна се вдигаше, така че устата му заприличваше на тъмна дупка. Ако към този портрет прибавим походката на семинарист, изкуството да се движи покрай самите стени и да се шмугва във вратите, миризмата на изба и на пушек, както и незначителната външност, ще признаем, че не бихме могли да си представим този човек другаде освен пред бюро, зает да проверява старателно ценоразписите на градските бани-душове или да сглобява за някой неопитен редактор частите на доклад относно новата такса за смет. Дори за един непредубеден ум той изглеждаше дошъл на света, за да изпълнява скромните, но необходими функции на дребен общински служащ на нещатна длъжност със заплата шестдесет и два франка и тридесет сантима на ден.