Альбер Камю - Чумата

Все пак Ришар смяташе, че „не е в негова власт“. Най-многото би могъл да говори за това на префекта.

Но докато умуваха, времето се разваляше. На другия ден след като вратарят почина, гъсти облаци покриха небето. Върху града се изляха краткотрайни проливни дъждове. След внезапните наводнения последва буреносна горещина. Морето изгуби дълбокия си син цвят; под мрачното небе то блестеше като сребро или като стомана и изморяваше очите. Влажната задуха през тази пролет ни караше да пожелаваме летните жеги. В града, застроен спираловидно върху платото и леко отворен към морето, цареше мрачно вцепенение. Човек се чувствуваше в плен на небето дори и зад дебелите измазани стени на къщата си, по улиците с прашните витрини или в трамваите, боядисани в мръсножълт цвят. Само болният старец, пациентът на Рийо, усещаше облекчение на астмата си и се радваше на времето.

— Пече — повтаряше той, — хубаво е за бронхите.

Нещо наистина се печеше, но то беше треската. Целият град боледуваше от треска, поне такова впечатление имаше доктор Рийо по пътя до улица Федерб, когато отиваше сутринта да присъствува на следствието по повод опита за самоубийство на Котар. Но това впечатление му се струваше безразсъдно. Отдаваше го на нервната преумора и на налегналите го напоследък грижи, затова реши, че е крайно време да сложи мислите си в ред.

Когато пристигна, комисарят още го нямаше. Гран чакаше на площадката и те решиха да се отбият най-напред у него, като оставят вратата отворена. Общинският чиновник обитаваше две оскъдно мебелирани стаи. Имаше само една дървена полица, боядисана в бяло, с два-три речника по нея и една черна дъска, върху която още се четяха полуизтритите думи „разцъфтели алеи“. Гран мислеше, че Котар е прекарал нощта добре. Но сутринта се събудил с главоболие и съвсем отпаднал. Самият Гран изглеждаше уморен и нервен, разхождаше се из стаята и ту отваряше, ту затваряше една голяма папка на масата, пълна с изписани на ръка листове.

Разказа все пак на доктора, че познава Котар не особено добре, но предполага, че той притежава малък влог в банката. Котар бил особен човек. Дълго време отношенията им се ограничавали с някой и друг поздрав по стълбите.

— С него съм говорил всичко на всичко два пъти. Преди няколко дни носех една кутия с червени и сини тебешири и я изтървах на стълбището. В този момент Котар се показа на площадката и ми помогна да ги събера. Попита ме за какво служат тези разноцветни тебешири.

Тогава Гран му обяснил, че се опитва да си възстанови малко латинския. Познанията му от лицея поизбледнели.

— Да рече той на доктора, — увериха ме, че е полезно, ако искам да вникна по-добре в смисъла на френските думи.

И тъй той пишел латински думи върху черната дъска. Изписвал със син тебешир частта, изменяема според наклонението и спрежението, а с червен — неизменяемата част.

— Не зная дали Котар разбра добре, но изглеждаше заинтересуван и ми поиска един червен тебешир. Аз бях малко изненадан, но какво пък… не можех да предположа, разбира се, че с това ще улесня намеренията му.

Рийо попита за какво са говорили втория път. В този момент обаче пристигна комисарят със своя писар и поиска да изслуша най-напред показанията на Гран. На доктора направи впечатление, че говорейки за Котар, Гран винаги го наричаше „отчаяния“. По едно време дори си послужи с израза „фатално решение“. Обсъждаха подбудите за самоубийството и Гран прояви дребнавост при подбора на думите. Спряха се най-сетне на термина „лични неприятности“. Комисарят запита дали нещо в поведението на Котар не е подсказало онова, което той наричаше „неговото решение“.

— Вчера той почука на моята врата и ми поиска кибрит — отговори Гран. Дадох му кутията си. Той се извини и каза, че между съседи… После ме увери, че ще ми върне кутията. Казах му да я задържи.

Комисарят запита чиновника дали не е забелязал нещо особено у Котар.

— Видя ми се чудно, че сякаш искаше да завърже разговор. Но аз тъкмо работех.

И като се обърна към Рийо, Гран добави със стеснение:

— Мои лични занимания.

Комисарят обаче искаше да види болния. Но Рийо смяташе, че е по-добре да подготвят Котар за това посещение. Влезе в стаята му и го завари, че се е надигнал в леглото и с израз на мъчително безпокойство гледа към вратата. Беше само по сива фланела.

— Полицията ли?

— Да — отвърна Рийо, — но вие не се вълнувайте. Две-три формалности и ще ви оставят на мира.

Котар каза, че от всичко това няма полза и че той не обича полицията. Рийо заяви нетърпеливо: