Альбер Камю - Чумата

Първите бележки на Тару датират от неговото пристигане в Оран. Те показват от самото начало необяснимото му задоволство, че е попаднал в един толкова грозен град. Той ни описва подробно двата бронзови лъва, които красят кметството, прави снизходителни забележки относно липсата на дървета, неугледните къщи и невъзможния план на града. Тару вмъква и разговори, дочути в трамвая или на улицата, без да ги коментира, освен веднъж, когато предава разговора, отнасяш, се за някой си Кам. Тару подслушал неволно двама трамвайни кондуктори.

— Познаваш Кам, нали? — казал единият.

— Кам ли? Оня дългия, с черните мустаци?

— Същият. Беше стрелочник.

— Зная го, разбира се.

— Добре де, той умря.

— А! Че кога?

— След историята с плъховете.

— Я гледай! И от какво?

— Не зная. Треска. Пък беше и слабосилен. Имал циреи под мишниците. Не издържа.

— Но той изглеждаше съвсем здрав!

— Не, гърдите му бяха слаби, а свиреше в певческото. Постоянно да надуваш корната, изтощава.

— Е, да! — заключил другият. — Когато човек е болен, не бива да свири на корна.

След като излагаше случая, Тару се питаше защо Кам е влязъл в певческото дружество, въпреки явната опасност за здравето му, и кои са бали дълбоките причини да рискува живота си заради неделните шествия.

Освен това личеше, че Тару бе останал приятно заинтригуван от една сцена, която се разиграваше често на балкона срещу неговия прозорец. Стаята му гледаше към една малка напречна уличка, където котките спяха в сянката на стените. Всеки ден следобед, в часовете, когато градът дремеше, притиснат от горещината, на отсрещния балкон се появяваше един дребен старец. Беловлас, грижливо сресан, изправен и строг в дрехите си с военна кройка, той подмамваше котките въздържано и гальовно: „Писи, писи.“ Котките вдигаха помътнелите си от съня очи, но все още не ставаха. Тогава старчето започваше да къса дребни парченца хартия и да ги пуща на улицата, а животните, примамени от падащите бели пеперуди, пристъпваха към средата на уличното платно и протягаха колебливо лапи към последните книжни късчета. Тогава дребният старец храчеше силно, стараейки се да уцели котките. Щом някоя от храчките му улучеше целта, той се смееше.

Най-сетне Тару изглеждаше решително пленен от търговския характер на града, чийто изглед, оживление, че дори и удоволствия сякаш се ръководеха от нуждите на търговията. Тази своеобразност (такъв термин е употребен в бележника) срещаше одобрението на Тару и даже едно от неговите хвалебствия завършваше с възклицанието: „Най-после!“ Това са единствените места, където пътните бележки от тази дата придобиват личен характер. Но трудно е да се прецени тяхното значение и доколко са сериозни. Така например, след като описва подробно как намирането на един умрял плъх накарало касиера на хотела да обърка сметката на един клиент, Тару добавяше с малко неясен почерк: „Въпрос: Как да постъпваме, че да не губим времето си? Отговор: Да почувствуваме неговата дължина. Начини: да прекарваме по цели дни в чакалнята на някой зъболекар върху неудобен стол; да стоим на балкона в неделя следобед; да слушаме сказка на език, който не разбираме; да си избираме най-дългия и най-неудобния маршрут с влака и естествено да пътуваме прави; да се редим на опашка пред касите за представления, без да вземаме билети, и т.н., и т.н.“ Но тутакси след тези словесни или мисловни отклонения започваха подробни описания на трамваите в нашия град, на тяхната лодковидна форма, неопределен цвят и вечна мръсотия и завършваха с едно „Това е забележително!“, което не обяснява нищо.

Ето например какво е писал Тару за историята с плъховете.

„Днес старчето отсреща е объркано. Няма ги котките. Изчезнаха нанякъде, възбудени от умрелите плъхове, които виждаме в голямо количество из улиците. Според мене изключено е котките да ядат умрели плъхове. Спомням си как моите котки се гнусяха. Но въпреки това те трябва да са плъзнали из избите и старецът е озадачен. Не е вече тъй добре сресан, нито толкова наперен. Чувствува се, че е тревожен. Постоя малко и се прибра. Но все пак плю веднъж в празното пространство.

Днес в града един трамвай спря, понеже намериха в него умрял плъх, попаднал там кой знае как. Две-три жени слязоха. Изхвърлиха плъха. Трамваят продължи.

Нощният пазач на хотела, човек, комуто може да се вярва, ми каза, че ще ни дойде нещо до главата от всичките тези плъхове. „Когато плъховете напущат кораба…" Отговорих му, че е вярно за корабите, но не е проверено дали важи за градовете. Той обаче е убеден. Попитах го какво нещастие според него можем да очакваме. Не знае, нещастията не могат да се предвиждат. Но няма да се учуди, ако стане някакво земетресение. Признах, че е възможно, а той ме попита не се ли боя.