Альбер Камю - Чумата

— Единствено важен за мен е душевният покой — отговорих аз.

Той ме разбра отлично.

В ресторанта на хотела идва едно много интересно семейство. Бащата е висок, мършав човек, облечен в черно, с твърда яка. Темето му е плешиво, с два сиви кичура от двете страни. Малките, кръгли и сурови очи, тънкият нос, правата уста му придават вид на добре възпитана кукумявка. Той се появява винаги пръв на вратата, отстранява се, за да стори път на жена си, дребничка като черна мишка, и тогава влиза, сподирен от едно малко момче и от едно момиченце, облечени като дресирани кучета. При масата изчаква жена си да се настани, после сяда и двете паленца могат най-сетне да се покачат на столовете си. Говори с жена си и с децата си на „вие“, учтиво зъл със съпругата и рязък с потомците си.

— Никол, показвате се във висша степен несимпатична.

И момиченцето е готово да се разплаче. Точно така и трябва.

Тази сутрин момчето беше силно развълнувано от историята с плъховете. Пожела да каже нещо по този въпрос през време на ядене.

— Не се говори за плъхове на масата, Филип. Забранявам ви за в бъдеще да произнасяте тази дума.

— Баща ви има право — обади се черната мишка.

Двете паленца забиха нослета в попарката и кукумявката поблагодари с не особено красноречиво кимване.

Въпреки този превъзходен пример из града се говори много за плъховете. Вестникът също писа за тях. Отделът местни произшествия, обикновено твърде разнообразен, сега е изпълнен изцяло с нападки срещу градската управа: „Нашите първенци дават ли си сметка каква опасност могат да представляват разложените трупове на гризачи?“ Директорът на хотела не може вече да говори за друго. Но няма как, това го засяга. Да открият плъхове в асансьора на порядъчен хотел — главата му не го побира! За да го утеша, му казах:

— Случва се навред!

— Там е работата — отговори ми той, — че станахме като всички други.

Той пръв ми съобщи за тая чудновата треска, която почва да безпокои гражданите. Една от камериерките в хотела също заболяла.

— Но сигурно не е нещо заразително — побърза да заяви той.

Казах му, че ми е все едно.

— Аха, виждам. Господинът е като мене, господинът е фаталист.

Нищо подобно не бях намекнал, пък и не съм фаталист. Казах му го… "

Оттук нататък в бележниците на Тару се отделя място за повече подробности около тази непозната треска, разтревожила вече обществеността. След като отбелязваше, че с изчезването на плъховете котките отново се бяха върнали при старчето и то бе успяло с търпение да постигне по-добър прицел на храчките си, Тару добавяше, че вече се наброяват десетина случая на тази болест, и то повечето смъртни.

Бихме могли най-сетне за документация да възпроизведем портрета на доктор Рийо, такъв, какъвто Тару го е обрисувал. Доколкото разказвачът може да прецени, този портрет е доста верен:

„Около тридесет и пет годишен. Ръст среден. Широкоплещест. Лице почти четвъртито. Очи тъмни и открити, челюсти изпъкнали. Нос голям и правилен. Коси черни и ниско остригани. Уста извита, с пълни, почти винаги стиснати устни. Прилича малко на сицилиански селянин с изпечената си от слънцето кожа, с черната си коса, с винаги тъмните си дрехи, които обаче му стоят добре.

Ходи бързо. Слиза от тротоарите, без да променя походката си, но когато се качва на отсрещния тротоар, в повечето случаи леко подскача. Кара колата си разсеяно и често оставя стрелките за посоката вдигнати дори след като е направил завоя. Винаги е гологлав. Има вид на осведомен човек.“

Тару даваше точното число на заболелите. И доктор Рийо ги знаеше. След като прибраха трупа на починалия вратар, той телефонира на доктор Ришар и говори с него за тези ингвинални трески.

— Никак не ми е ясна тая работа — каза Ришар. Два смъртни случая — единият за четиридесет и осем часа, другият за три дни. А бях оставил една сутрин втория болен с всички изгледи за оздравяване.

— Ако ви се явят и други случаи, обадете ми — помоли Рийо.

Той позвъни още на неколцина лекари. Проверката установи, че за няколко дни е имало двадесетина подобни случая. Почти всички са завършили със смърт. Тогава поиска от Ришар, който беше председател на лекарското сдружение в Оран, да се вземат мерки за изолирането на новите болни.

— Но аз не мога да направя нищо — възрази Ришар. — Необходимо е нареждане от префектурата. Впрочем кое ви кара да се опасявате от епидемия?

— Нищо не ме кара, но симптомите са обезпокоителни.