Альбер Камю - Чумата

— Аз също не я обичам. Трябва само да отговаряте бързо и точно на техните въпроси, за да приключите с тая работа веднъж завинаги.

Котар замълча и докторът се запъти към вратата. Но дребничкият мъж го повика и го улови за ръцете, когато той се приближи до леглото:

— Не могат да посегнат на един болен, на човек, който се е бесил, нали, докторе?

Рийо го изгледа продължително и после го увери, че никога не беше ставало въпрос за такова нещо, а пък нали и той самият е тук, за да пази своя болен. Котар, изглежда, се поуспокои и Рийо въведе комисаря.

Прочетоха на Котар показанията на Гран и го попитаха може ли да обясни своята постъпка. Той отговори само, и то без да гледа комисаря, че „лични неприятности“ е много добре казано. Комисарят настоя да узнае има ли желание да поднови опита. Котар се развълнува и заяви, че няма и че иска само едно да го оставят на спокойствие.

— Обръщам ви внимание — започна комисарят раздразнен, — че в настоящия момент не друг, а вие нарушавате спокойствието на другите.

Но Рийо му направи знак и той не продължи.

— Знаете ли на какъв огън се печем, откакто се заговори за тази треска… — въздъхна комисарят на тръгване и попита доктора сериозна ли е тази работа. Рийо отговори, че нищо не може да каже.

— Това е от времето — заключи комисарят.

Нямаше съмнение, че беше от времето. Колкото повече денят напредваше, ръцете лепнеха и Рийо чувствуваше как при всяко посещение у болен страхът в душата му расте. Същия ден вечерта в предградието един съсед на стария астматик се държеше за слабините, бълнуваше и повръщаше. Жлезите му бяха още по-набъбнали, отколкото при вратаря. Едната вече гноеше и след малко се разпука като изгнил плод. Щом се върна у дома си, Рийо телефонира в аптечния склад на префектурата. В професионалния му бележник на тази дата е записано само следното: „Отговорът отрицателен.“ Но вече го викаха другаде за подобни случаи. Ставаше очевидно, че абсцесите трябваше да се отварят. Два разреза на кръст с хирургическото ножче и от жлезите бликваше гнойна каша, примесена с кръв. Болните лежаха разкрачени и раните им кървяха. По корема и бедрата се появяваха черни петна, жлезата преставаше да бере, след това пак се подуваше. Най-често болните умираха в страхотна воня. Вестниците, тъй словоохотливи при историята с плъховете, сега мълчаха. То е, защото плъховете мрат по улицата, а хората в стаите си. А вестниците се занимават изключително с улицата. Префектурата и общината обаче започваха да се тревожат. Докато всеки лекар не се бе сблъскал с повече от два-три случая, никой не си беше мръднал пръста. Но достатъчно беше някой да се сети да направи сметка. Тази сметка се оказа изумителна. Само за няколко дни смъртните случаи бяха се умножили и за онези, които се занимаваха с тази чудновата болест, стана очевидно, че имат работа с истинска епидемия. Тогава именно доктор Кастел, много по-възрастен лекар от Рийо, дойде да поговори с него.

— Разбира се — рече той, — вие знаете какво е, нали, Рийо?

— Чакам резултата от анализите.

— Аз пък зная. И нямам нужда от анализи. Работих известно време като лекар в Китай, а преди двадесетина години видях и няколко случая в Париж. Само че тогава не посмяха да я назоват с името й. Общественото мнение е нещо свято: да не плашим хората, преди всичко да не ги плашим. Освен това, както се изрази един колега: „Невъзможно е, цял свят знае, че тя е изчезнала на Запад.“ Да, цял свят го знае, само които умират, не знаят. Хайде, хайде, Рийо, разбирате не по-зле от мене каква е тая болест.

Рийо се замисли. От прозореца на кабинета си виждаше скалата, която надвесваше снага над морето и стягаше своя обръч далеч около залива. Небето беше синьо, но с някакъв помътен блясък и колкото повече следобедът напредваше, толкова повече този блясък гаснеше.

— Да, Кастел — промълви той, — просто невероятно. Но изглежда, че е чума.

Старият лекар стана и се упъти към вратата.

— Знаете ли какво ще ни отговорят — рече той — „Тя е изчезнала от страните с умерен климат още преди години.“

— Какво значи това „изчезнала“! — вдигна рамене Рийо.

— Точно така е. И не забравяйте: в Париж още преди около двадесет години.

— Добре. Да се надяваме, че сега няма да е по-сериозно, отколкото тогава. Но наистина е невероятно.

Сега думата „чума“ бе произнесена за пръв път. На това място от разказа, като оставя Бернар Рийо до прозореца, разказвачът ще си позволи да оправдае несигурността и изненадата му, защото, макар и с известни задръжки, той реагира като повечето от нашите съграждани. Бедствията са наистина нещо общо, но човек мъчно вярва в тях, когато му се стоварят на главата. По света е имало толкова чума, колкото и войни. И все пак както чумата, така и войната заварват хората винаги неподготвени. Доктор Рийо, както и нашите съграждани, беше неподготвен, затова трябва да разберем неговите колебания. Трябва да разберем, че той се раздвояваше между тревогата и самоуспокоението. Когато избухне война, хората казват: „Няма да трае дълго, това е безсмислица.“ Знаем, че всяка война е безсмислица, но това не й пречи да продължава. Човешката глупост е упорита и ако не мислехме винаги само за себе си, щяхме да го забележим. В това отношение нашите съграждани приличаха на всички други — мислеха за себе си или, с други думи, бяха хуманисти: не вярваха в бедствията. Бедствието надхвърля въображението ни и затова ние си казваме, че то е недействително, кошмар, който ще мине. Но то невинаги минава, а самите хора минават от кошмар към кошмар, и то най-напред хуманистите, защото не са били предвидливи. Нашите съграждани бяха толкова виновни, колкото и всички други, забравяха чисто и просто да проявят скромност и мислеха, че за тях всичко е възможно, което пък означаваше, че бедствията са невъзможни. Продължаваха да сключват сделки, подготвяха пътешествия, защищаваха убежденията си. Как би им дошло наум за чумата, която с един замах унищожава бъдещето, прекратява всякакви спорове и пътувания? Те се смятаха свободни, но никой никога не ще бъде свободен, докато съществуват бедствия.