Альбер Камю - Чумата

Дори след като доктор Рийо призна пред своя приятел, че малък брой болни, пръснати из града, бяха умрели наскоро от чума, без да бъде уведомен който и да било, опасността си оставаше за него недействителна. Само че лекарят има повече въображение, защото познава болестта. Като гледаше през прозореца своя с нищо непроменен град, докторът почувствува, че малко му се повдига при мисълта за бъдещето, състояние, което се нарича безпокойство. Опита се да си припомни всичко, което знаеше за тази болест. Цифрите изплуваха в паметта му и той пресметна, че тридесетината големи чумни епидемии, познати в историята, са взели около сто милиона жертви. Но какво са сто милиона жертви? Когато си бил на война, загубил си вече представа за смъртта. И понеже един мъртвец става реалност едва когато го видим с очите си, стоте милиона трупове, разпилени в историята, не са нищо освен дим в нашето въображение. Докторът си припомни чумата в Цариград, която според Прокоп е отнемала по десет хиляди жертви дневно. Десет хиляди мъртъвци — това прави пет пъти публиката на един голям киносалон. Ето какво би трябвало да се направи: събират хората при излизането им от пет кина, отвеждат ги на градския площад и ги избиват наведнъж, за да получат приблизителна представа за количеството. Биха могли да сложат в тая безименна купчина и познати лица. Но, разбира се, такова нещо е неосъществимо, пък и кой познава десет хиляди човешки образа? Впрочем хора като Прокоп не са знаели да броят, това е известно. Преди седемдесет години в Кантон чумата изморила четиридесет хиляди плъха, преди да почне да коси хората. Обаче в 1871 година не са имали начин да преброяват плъховете. Правели са изчисленията приблизително, на едро, с очевидни изгледи за неточност. И все пак, ако един плъх е дълъг тридесет сантиметра, четиридесет хиляди плъха, наредени един до друг, биха направили…

Но докторът нервничеше. Поддаваше се на уплаха, а не биваше. Няколко случая не са още епидемия и достатъчно е да се вземат навреме мерки. Трябва да се задоволи с онова, което знае — вцепеняване и крайна отпадналост, зачервени очи, обложена уста, главоболие, гнойни жлези, ужасна жажда, бълнуване, петна по тялото, усещане за вътрешно разпъване и накрая… И накрая в паметта на доктор Рийо изпъкваше една фраза, фразата, с която завършваше изброяването на симптомите в медицинския му наръчник: „Пулсът става едва доловим и смъртта може да настъпи при най-малкото движение.“ Да, накрая животът виси на косъм и три четвърти от болните, това е точният процент, загубват търпение и правят това неуловимо движение, което ускорява смъртта им.

Докторът продължаваше да гледа през прозореца. Отвъд стъклото — свежо пролетно небе, а отсам — думата, която още кънтеше в стаята: чума. Тази дума не съдържаше само онова, което науката влага в нея, но и дълга редица необикновени картини, неприлягащи към този жълто-сив, по-скоро бръмчащ, отколкото шумен град, умерено оживен в този час на деня, щастлив, с една дума, ако е възможно да бъде едновременно щастлив и мрачен. И това спокойствие, тъй мирно и тъй равнодушно, опровергаваше почти без усилие старите описания за бедствието: опустошената от чума и напусната от птиците Атина, китайските градове, пълни с безмълвни умиращи, марсилските каторжници, които пълнят дълбоки трапове с разкапващи се тела, строежа на голямата стена в Прованс, за да бъде спрян бесният вятър на чумата, Яфа и нейните отвратителни просяци, влажните и изгнили легла върху пръстения под в цариградската болница, болните, издърпвани с куки, карнавала на маскираните лекари през време на черната чума, съвкупленията между оцелелите в миланските гробища, каруците с мъртъвци из ужасения Лондон и нощите и дните, през които ечи непрестанно навред нескончаемият вопъл на хората. Не, всичко това все още не беше достатъчно силно, за да унищожи покоя на този ден. Зад стъклото внезапно звънна невидим трамвай и за миг отрече жестокостта и страданието. Единствено морето, някъде там зад сивата мозайка на покривите, свидетелствуваше за неспокойното и вечно бурното в този свят. И загледан в залива, доктор Рийо мислеше за кладите, описани от Лукреций, които нападнатите от болестта атиняни са издигали край морето. Донасяли мъртъвците там през нощта, но мястото не стигало и се биели с факли, за да наместят скъпите си покойници, встъпвайки в кървави схватки, за да не изоставят труповете им. Той си представяше червенеещите се клади пред спокойната тъмна вода, битките с факли в мрака, пращящ от искри и гъсти отровни изпарения, възлизащи към зоркото небе. Той се боеше…