Альбер Камю - Чумата

— О, не става дума за това. Говоря за ония, които се мъчат да причинят неприятности на хората.

Рийо замълча.

— Трябва да знаете, че не се отнася за мене. Но чета тоя роман. Разказва се за един нещастник, когото внезапно арестували една сутрин. Занимавали са се с него, без той да знае. Говорели за него в канцелариите си, писали името му в разни досиета. Намирате ли, че е справедливо? Намирате ли, че имат право да постъпват така с един човек?

— Зависи — каза Рийо. — В известен смисъл действително никога нямат право. Но тия неща са от второстепенно значение. Не бива да стоите много дълго затворен в стаята. Трябва да излизате.

Изглежда, Котар се ядоса, каза, че именно това прави и ако е необходимо, целият квартал може да поръчителствува за него. Дори вън от квартала имал много връзки.

— Познавате ли господин Риго, архитекта? Той е един от моите приятели.

Мракът в стаята се сгъстяваше. Навън оживлението растеше и когато уличните лампи светнаха, разнесе се глухо възклицание на облекчение. Рийо излезе на балкона и Котар го последва. Както става всяка вечер в нашия град, морският ветрец довя от околните квартали човешки говор, миризма на печено месо и онзи весел и волен глъч, който изпълва постепенно улицата ведно с нахлуването на шумната младеж. Спускането на нощта с пронизителните сирени на невидимите кораби, с ропота на морето и на човешкия поток, този тъй добре познат и обичан някога от Рийо час, сега му изглеждаше тягостен поради всичко, което знаеше.

— Можем ли да запалим лампата? — попита той Котар.

Когато светлината отново изпълни стаята, човекът запремига.

— Кажете ми, докторе, бихте ли ме взели в болницата, ако се разболея?

— Защо не?

Тогава Котар попита случвало ли се е да арестуват някого, постъпил на лечение в клиника или в болница. Рийо отговори, че е имало такива случаи, но всичко зависи от състоянието на болния.

— Аз — подчерта Котар — имам доверие във вас.

После попита доктора дали би го отвел с колата си в града. В центъра движението по улиците беше вече намаляло и някои от лампите бяха угасени. Пред вратите още играеха деца. Котар помоли Рийо да спре пред една група деца. Те играеха на дама и крещяха. Но едно от тях, с мръсно лице и черни прилепнали коси, сресани грижливо на път, загледа втренчено доктора със светлите си прями очи. Докторът отмести поглед. Котар застана на тротоара и се сбогува с него, като му стисна ръката. Представителят на ликьори и вина говореше дрезгаво и с усилие. На два-три пъти се озърна.

— Хората говорят за епидемия. Има ли нещо вярно, докторе?

— Хората винаги говорят, нищо чудно в това — рече Рийо.

— Прав сте. Като че ли, ако умрат десетина души, ще настъпи краят на света. Не от това имаме нужда.

Моторът бръмчеше, Рийо държеше лоста за скоростите. Той пак обърна поглед към детето, което го гледаше все така сериозно и спокойно. И изведнъж, съвсем ненадейно, детето се усмихна широко и зъбите му блеснаха.

— От какво тогава имаме нужда? — попита докторът, усмихвайки се на детето.

Котар внезапно улови вратичката на колата и преди да се отдалечи, изкрещя с глас, задавен от гняв и сълзи:

— От земетресение! Истинско!

Никакво земетресение не стана и следващият ден мина за Рийо в дълги обиколки по четирите краища на града, в преговори с близките на болните и в спорове със самите болни. Никога неговата професия не беше му изглеждала така тежка. Дотогава болните сами улесняваха задачата му, оставяха се в ръцете му. За първи път докторът ги чувствуваше затворени, търсещи убежище в болестта си, изпълнени с недоверчиво учудване. С тази борба той още не беше привикнал. И когато към десет часа вечерта спря колата си пред къщата на стария астматик, когото бе оставил за най-накрая, едва можа да се вдигне от седалката. Позабави се да погледа тъмната улица и звездите, които ту се появяваха, ту изчезваха върху черното небе.

Старият астматик седеше полуизправен в леглото си. Дишаше по-леко и се занимаваше да отброява нахута от едната тенджера и да го прехвърля в другата. Посрещна доктора развеселен.

— Е, докторе, това, значи, е холера, а?

— Откъде го измислихте?

— Вестникът пише, пък и радиото го каза.

— Не, не е холера.

— Я ги гледай тия тъпаци — каза старецът много възбуден, — колко са се изсилили!

— Не им вярвайте — рече докторът.

Беше вече прегледал стария и сега седеше сред сиромашката трапезария. Да, страх го беше. Знаеше, че само в това предградие десетина болни, сгърчени, с отекли жлези, ще го чакат утре сутринта. Разрязването на отоците бе довело до подобрение само в два-три случая. Но по-голямата част от болните щяха да отидат в болница, а знаеше как бедните хора гледат на болницата. „Не искам да си правят опити с него“ — беше му заявила жената на един болен. Но работата бе там, че той нямаше да послужи и за опити, а щеше да умре. Оповестените мерки се оказаха недостатъчни — това беше съвсем ясно. Колкото до „специално обзаведените помещения“ известно му беше какво представляват те: два освободени набързо от предишните болни павилиона, които оградиха със санитарен кордон, след като запушиха пролуките на всичките им прозорци. Ако епидемията не спреше от само себе си, мерките, измислени от администрацията, нямаше да я победят.