Альбер Камю - Чумата

Но завръщането на госпожа Кастел беше изключение. В повечето случаи стана очевидно, че раздялата трябва да продължи до края на епидемията. Чувството, което даваше съдържание на нашия живот и което мислехме, че познаваме добре (както вече отбелязахме, оранците имат прости страсти), сега се показа пред нас в нова светлина. Съпрузи и влюбени, живели дотогава в пълно доверие един към друг, започнаха ла се разкриват като ревнивци. Мъже, смятани за лекомислени в любовта, проявяваха постоянство. Синове, живели край майките си, без да ги забелязват особено много, сега страдаха и тъгуваха за някоя бръчица по техните лица, която не им излизаше от ума. Тази жестока, тежка раздяла, простряла се пред нас неизвестно докога, ни обърка, направи ни неспособни да се борим срещу всевластния спомен за присъствието на любимото същество, доскоро така близко и вече така далечно. В действителност ние страдахме двойно — от нашето собствено страдание и от онова, което си представяхме, че изживяват отсъствуващите — син, съпруга или любима.

При други обстоятелства нашите съграждани биха намерили изход в един по-външен, по-активен живот. Но чумата ги правеше бездейни, не им позволяваше нищо друго, освен да обикалят из тъжния град и да се отдават ден след ден на отчайващата игра със спомените. Защото безцелните разходки ги отвеждаха все по едни и същи улици, а в град, малък като нашия, точно по тия улици те бяха минавали някога с отсъствуващия.

Така че първото зло, което чумата донесе на нашите съграждани, беше изгнанието. И разказвачът е убеден, че описвайки тогавашните си преживявания, би могъл да говори от името на всички, понеже е изпитал същото, каквото и мнозина негови съграждани. Защото празнотата, която носехме постоянно в себе си, остро усещаното вълнение, неразумното желание да се върнем назад или по-точно да ускорим хода на времето, огнените стрели на възпоминанието — именно това беше чувството за изгнание. Макар че понякога давахме воля на въображението си и ни се нравеше да чакаме да чуем звънеца или познатите стъпки по стълбището, макар и да бяхме готови да забравим, че влаковете са спрени, и да нареждахме работите си така, че да си бъдем вкъщи в часа, когато един пътник би могъл да се върне с вечерния експрес, разбира се, тези игри не можеха да ни залъгват дълго. Винаги настъпваше един момент, когато съзнавахме, че влаковете не пристигат вече. Тогава разбирахме, че ни е съдено нашата раздяла да трае дълго и че трябваше да се опитаме с течение на времето да се приспособим към нея. От този момент ние пак се превръщахме в затворници, заживявахме с миналото и дори тези от нас, които се изкушаваха да мечтаят за бъдещето, бързо се отказваха и изживяваха оная болка, която всички, поддали се на своето въображение, в края на краищата понасят.

Нашите съграждани много бързо се освободиха от придобития навик да говорят помежду си и да пресмятат колко ще трае раздялата. Защо стана така? Затова, че когато и най-песимистично настроените я бяха изчислили например до шест месеца и бяха изпили предварително цялата горчилка на тези предстоящи месеци, когато с големи усилия смелостта им бе достигнала равнището на това изпитание, след като бяха напрегнали сетни сили, за да не падат духом и да издържат дългото страдание, случваше се тогава да срещнат някой приятел, да прочетат нечие мнение във вестника, да им се мерне някое съмнение или внезапно прозрение, което да ги насочи към мисълта, че няма причини болестта да не продължи повече от шест месеца, тя може да трае година, а и по-дълго.

При такъв момент тяхната смелост, тяхната воля, тяхното търпение внезапно рухваха и им се струваше, че не ще се измъкнат никога от бездната. Ето защо мъчеха се изобщо да не мислят кога ще дойде освобождението, да не се обръщат към бъдещето и да стоят, така да се каже, с наведени очи. Но, разбира се, това благоразумие, това хитруване със страданието — да свалим оръжието, за да предотвратим битката — не се възнаграждаваше. Стараейки се да избягнат на всяка цена сгромолясването, те в същото време се лишаваха и от ония твърде чести мигове, когато можеха да мечтаят за предстоящото си събиране със скъпото за тях същество и да забравят чумата. И затова, заседнали насред пътя между върха и бездната, те по-скоро се люшкаха, а не живееха, жертва на безцелни дни и на безплодни спомени, блуждаещи сенки, които черпят сили само като смучат сокове от недрата на своята мъка.

Така те изпитваха дълбоката горест на всички пленници и изгнаници, обречени да живеят с безполезните си спомени. Непрекъснато размишляваха за миналото, но то имаше горчивия вкус на съжалението. Биха искали наистина да прибавят към това минало всичко неизживяно, всичко, за което се упрекваха, че не са го направили, когато са имали още възможност да го направят с очаквания или очакваната, така че при всички, дори при относително щастливите обстоятелства на моя затворнически живот, те намесваха и отсъствуващия, затова сегашното им съществуване не можеше да ги задоволи. Нетърпеливи спрямо настоящето си, враждебни спрямо миналото си и лишени от бъдеще, ние действително много приличахме на ония, които правосъдието или човешката омраза поставя зад решетките. Накрая ще кажа, че от това непоносимо безделие ни спасяваше единствено въображението — то караше влаковете отново да пътуват и изпълваше часовете ни с честия звън на звънеца, който в действителност упорито мълчеше.