Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Тате пристъпи напред.

— Ще те науча как ще ми свиваш юмрук, момченце!

— Не! — извика мама. Тя застана между тях и избута тате назад. — Стига толкова! Няма да има побоища в кухнята ми.

Тя насочи пръст към лицето на тате.

— Дейвид Уилямс, да си държиш ръцете назад. Не забравяй, че си настоятел в параклиса Витезда . Какво ще си помислят хората?

Това го успокои.

Мама се обърна към Етел.

— По-добре върви. Били ще дойде с теб. Хайде, бързо.

Тате седна на масата. Етел целуна майка си по бузата.

— Довиждане, мамо.

— Пиши ми — заръча й мама.

Тате се обади:

— Да не си посмяла да пишеш на когото и да било в тая къща! Ще горя писмата ти неотворени!

Мама не издържа и се разплака отново. Етел излезе, следвана от брат си.

Те заслизаха по стръмните улици към центъра. Етел гледаше в земята, не искаше да разговаря с никого и не искаше никой да я пита къде отива.

На гарата си купи билет за „Падингтън“.

— Е — рече Били, докато чакаха влака, — две изненади за един ден. Първо ти, после тате.

— Толкова дълго е трупал всичко това — каза Етел. — Нищо чудно, че е толкова строг. Почти му прощавам, че ме изгони.

— А аз не. Вярата ни е за изкуплението и милостта, не за трупане на това и онова и наказване на хората.

Пристигна влак от Кардиф и Етел видя Валтер фон Улрих да слиза. Той докосна шапка за поздрав към нея, което бе любезно от негова страна — обикновено джентълмените не се отнасяха така към прислугата. Лейди Мод каза, че го е отхвърлила. Вероятно идваше да си я върне. Тя безмълвно му пожела успех.

— Искаш ли да ти купя вестник? — попита Били.

— Не, миличък, благодаря ти — отвърна му тя. — Не мисля, че бих могла да се съсредоточа.

Докато чакаше влака, го попита:

— Помниш ли кода ни?

Като деца си бяха измислили прост начин да си пишат бележки, без родителите им да могат да ги разберат. За момент Били изглеждаше объркан, но след това лицето му се проясни.

— А, да.

— Ще ти пиша така, за да не може тате да го разчете.

— Добре. Пращай писмото по Томи Грифитс.

Влакът допъхтя на гарата сред облаци пара. Били прегърна Етел. Тя забеляза, че той се опитва да не плаче.

— Да се грижиш за себе си — заръча му тя. — И да се грижиш за мама.

Мод закуси късно заедно с княгиня Беа в малката трапезария в Гуин. Княгинята беше в много добро настроение. Обикновено се оплакваше от живота във Великобритания, макар Мод да си спомняше от времето, което прекара като дете в британското посолство, че животът в Русия е много по-неудобен — студени къщи, намусени хора, ненадеждни услуги, дезорганизирано правителство. Но днес Беа нямаше оплаквания. Щастлива беше, че най-сетне е бременна.

Дори говореше с добро за Фиц.

— Той спаси семейството ми, знаеш. Плати ипотеките на имението ни. Но досега нямаше кой да го наследи. Брат ми няма деца. Толкова би било ужасно, ако земята на Андрей и Фиц отиде при някой далечен братовчед.

Мод не можеше да си го представи като нещо ужасно. Далечният братовчед можеше да е неин син. Но тя никога не беше очаквала да наследи състояние и не мислеше много за тези неща.

Не беше много приятна компания тази сутрин. Самата тя го усети, докато пиеше кафе и си играеше с препечената филийка. Всъщност, беше й ужасно криво. Тапетът я потискаше, макар че бе живяла край него цял живот — по викториански претрупан листак, който покриваше стените и тавана.

Не беше казала на семейството за връзката си с Валтер, така че сега не можеше да им каже, че е приключила, а това значеше, че няма кой да й съчувства. Само остроумната малка домоуправителка Уилямс знаеше историята, но тя като че ли беше изчезнала.

Мод четеше репортажа на вестник Таймс за речта на Лойд Джордж по време на вечерята в Меншън хаус. Той изразяваше оптимизъм относно балканската криза и смяташе, че може да се разреши по мирен път. Надяваше се да е прав. Макар че се беше отказала от Валтер, още я ужасяваше мисълта, че той ще трябва да навлече униформа и да бъде убит или осакатен на бойното поле.

Прочете и кратка новина, идваща от Виена и озаглавена СРЪБСКАТА ПАНИКА. Попита Беа дали Русия ще защити Сърбия срещу австрийците.

— Надявам се, че не! — отвърна разтревожена княгинята. — Не искам брат ми да ходи на война.

Мод си спомняше закуските с Фиц и Валтер, когато бяха във ваканция от училище, в тази същата трапезария. Тя беше на дванадесет, те — на по седемнадесет. Момчетата имаха ненаситен апетит и нагъваха яйца, наденички и планини от препечени филийки с масло, преди да отидат на езда или плуване. Беше като омаяна от Валтер — толкова красив, а и чужденец. Държеше се учтиво с нея, все едно бяха връстници, което ласкаеше малкото момиче, а сега вече можеше да съобрази, че още тогава е флиртувал изтънчено.