Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Продължи да размишлява над историята и в църквата. Огледа приятелите и съседите си — госпожа Дай Коняря, Джон Джоунс Магазинера, госпожа Понти и двамата й пораснали синове, Мазньо Хюит… Всички знаеха, че Етел е напуснала Тай Гуин вчера и е взела влак за Падингтън. Не знаеха точно защо, но се досещаха. В умовете си вече я бяха осъдили. Но не и Иисус.

Докато траеха химните и импровизираните молитви, Били реши, че Светият Дух го подтиква да прочете тези няколко стиха. Към края на първия час се изправи и отвори Библията.

Последва малко изненадан шепот. Младичък беше да води паството. При все това долна граница на възрастта нямаше. Светият Дух можеше да докосне всекиго.

— Няколко стиха от Евангелието на Йоана. — Гласът му потрепваше леко и той се опита да го овладее.

— „Рекоха му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодеяние.“

Внезапно параклисът се смълча — никой не помръдваше, никои не шепнеше, не се прокашляше.

Били продължи:

— „А Мойсей ни е заповядал в закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш? Казваха това, за да Го изкушават, та да има с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание. А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече…“ — Тук Били се поспря и се огледа. Внимателно придаде тежест на думите и прочете. — „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“

Всяко лице в залата отвърна на погледа му. Никой не помръдна. Били продължи:

— „И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и Жената, която стоеше насред. Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никои ли те не осъди? Тя отговори: никой, Господи!“

Били вдигна очи от Библията. Нямаше нужда да чете последния стих — знаеше го наизуст. Погледна каменното лице на баща си и заговори много бавно:

— „Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.“

След няколко дълги секунди затвори Библията с тупване, което прозвуча като гръмотевица в тишината.

— Това е Словото Божие — завърши той.

Не седна. Вместо това се запъти към изхода. Сподириха го съсредоточените погледи на всички събрали се. Отвори голямата дървена врата и излезе.

Не се върна повече.

Валтер фон Улрих не можеше да свири рагтайм.

Справяше се с мелодиите. Бяха достатъчно прости. Можеше да се справи и със своеобразните акорди, които често използваха умалена септима. Можеше и да съчетае двете, но не звучеше като рагтайм. Ритъмът му убягваше. Опитите му звучаха повече като свирнята на уличните групи по берлинските паркове. За човек, който без усилие свиреше бетовеновите сонати, това беше дразнещо.

Мод се беше опитала да го научи в онази съботна сутрин в малката дневна в Тай Гуин, на отворения Бехщайн сред палмите в саксии. Лятното слънце струеше през високите прозорци. Седяха един до друг зад пианото, краката им се докосваха, ръцете им се преплитаха, а Мод се забавляваше с неуспешните му опити. Това бе миг на златно щастие.

Настроението на Валтер се помрачи, когато тя му обясни как Ото я е придумал да прекъснат връзката си. Ако след връщането си в Лондон същата вечер се беше видял с баща си, скандалът щеше да е страховит. Но Ото бе заминал за Виена и Валтер трябваше да преглътне гнева си. Оттогава не беше го виждал.

Беше се съгласил с Мод да пазят в тайна годежа си, докато отмине Балканската криза. Тя все още се точеше, но нещата започваха да се успокояват. Почти четири седмици след атентата в Сараево австрийският император още не беше изпратил на сърбите отдавна обмисляната нота. Забавянето подхранваше у Валтер надеждата, че настроенията са се поуталожили и във Виена е надделяла умереността.

Докато седеше пред малкото пиано в тесния хол на своя ергенски апартамент на „Пикадили“, Валтер мислеше колко много неща — с изключение на война — могат да направят австрийците за да накажат Сърбия и да успокоят наранената си гордост. Например, да принудят сръбското правителство да затвори всички антиавстрийски вестници, да изчистят от сръбската армия и бюрокрация всички националисти. Сърбите можеха да изпълнят подобни изисквания — би било унизително за тях, но все пак беше по-добро от война, която нямаше как да спечелят.