Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Докато се рееше в спомени, икономът Пийл влезе и я изуми, като обяви на Беа:

— Господин фон Улрих е тук, Ваше Височество.

„Невъзможно е да е Валтер“, замаяно си рече Мод. „Дали не е Роберт? Също толкова невероятно.“

След миг Валтер влезе.

Мод загуби ума и дума.

— Каква приятна изненада, хер фон Улрих — възкликна княгиня Беа.

Валтер носеше лек летен костюм от блед сиво-синкав туид. Синята му сатенена вратовръзка беше в цвета на очите му. На Мод й се дощя да бе облякла нещо различно от семплата широка в раменете кремава рокля, която й се беше сторила подходяща за закуска с етърва й.

— Простете, че се натрапвам, княгиньо — обърна се Валтер към Беа. — Трябваше да посетя консулството ни в Кардиф — някаква досадна работа около немски моряци, които нещо се сдърпали с местната полиция.

Глупости. Валтер беше военен аташе — работата му не включваше освобождаване на моряци от затвора.

— Добро утро, лейди Мод. — Той стисна ръката й. — Колко приятно съм изненадан да Ви открия тук.

Още глупости. Тук беше само и единствено заради нея. Беше напуснала Лондон, за да не може Валтер да я притеснява, но дълбоко в сърцето си изпита задоволство от неговото постоянство да я последва чак тук. Смутена, Мод успя да каже само:

— Здравейте, как сте?

— Моля, пийнете малко кафе, хер фон Улрих. Графът излезе да поязди, но ще се върне скоро — покани го Беа. Тя естествено предположи, че Валтер е дошъл да види Фиц.

— Колко сте мила. — Валтер седна.

— Ще останете ли за обяд?

— С удоволствие. След което трябва да хвана влака за Лондон.

Беа се изправи.

— Ще говоря с готвача.

Валтер скочи на крака, за да издърпа стола й.

— Поговорете с лейди Мод — каза Беа на излизане от стаята. — Ободрете я малко. Тя се тревожи за международното положение.

Валтер вдигна вежда при нотката подигравателност в гласа на Беа.

— Всички разумни хора се тревожат за международното положение — каза той.

Мод се смути още повече. Чудеше се какво да каже и в отчаянието си посочи към Таймс .

— Смятате ли, че сърбите наистина са мобилизирали седемдесет хиляди запасняци?

— Съмнявам се, че разполагат с толкова — отвърна сериозно Валтер. — Но се опитват да вдигнат залозите. Надяват се, че опасността от широкомащабна война ще направи Австрия по-предпазлива.

— А защо австрийците толкова се бавят с исканията си към сръбското правителство?

— Официално — искат да приберат реколтата, преди да направят нещо, което би ги принудило да мобилизират хора. Неофициално — знаят, че френският президент и неговият външен министър са в Русия. Така става опасно лесно двамата съюзници да съгласуват общ отговор. Няма да има австрийска нота, преди президентът Поанкаре да напусне Санкт Петербург.

„Толкова ясно разсъждава“, каза си Мод. Обичаше тази му черта.

Изведнъж сдържаността го предаде. Маската на официална вежливост падна и лицето му стана изтерзано. Той рязко рече:

— Моля те, върни се при мен.

Мод отвори уста, за да каже нещо, но чувствата като че я задавиха и не можа да проговори.

Валтер нещастно продължи:

— Знам, че ме отхвърли за мое добро, но няма да стане. Твърде много те обичам.

Мод успя да отговори:

— Но баща ти…

— Той ще се оправя сам. Не мога да му се подчиня, не и в това — Гласът му премина в шепот. — Не мога да понеса да те загубя.

— Може би е прав. Може би един немски дипломат не може да има английска съпруга, не и сега.

— Тогава ще се заема с друга професия. Но друга като теб никога няма да намеря.

Решимостта й се стопи, очите й плувнаха в сълзи.

Валтер се пресегна през масата и взе ръката й.

— Може ли да говоря с брат ти?

Мод стисна бялата ленена салфетка и изтри сълзите си.

— Не говори още с Фиц. Изчакай няколко дни, докато приключи сръбската криза.

— Може да отнеме повече от няколко дни.

— В такъв случай, ще помислим пак.

— Ще сторя каквото пожелаеш, разбира се.

— Обичам те, Валтер. Каквото и да се случи, искам да съм твоя съпруга.

Той й целуна ръка.

Благодаря ти — отвърна тържествено. — Ти ме направи много щастлив.

Над къщата на улица „Уелингтън“ се спусна напрегната тишина. Мама направи обед, а тате, Били и дядо се нахраниха, но никой не каза много. Били не можеше да изрази яростта, която го ядеше. Следобед изкачи склона и се шля миля след миля самичък.

На следващата сутрин откри, че умът му постоянно се връща към историята с Иисус и прелюбодейката. Докато седеше на масата в неделния си костюм и чакаше да отиде с родителите си и дядо във „Витезда“ за разчупването на хляба, отвори Библията на Евангелието на Йоана и намери осма глава. Прочете историята отново и отново. Сякаш се отнасяше за същата неволя, в която бе попаднало семейството му.