Тогава предводителите на великите европейски страни можеха да се поуспокоят и да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми. Русите щяха да смажат общата стачка, англичаните — да усмирят разбунените ирландски протестанти, а французите — да се наслаждават на съдебния процес срещу госпожа Кайо, застреляла редактора на вестник Фигаро, задето отпечатал любовните писма на съпруга й.
И Валтер щеше да може да се ожени за Мод.
В момента това бе в центъра на вниманието му. Колкото повече мислеше за трудностите, толкова по-решен ставаше да ги преодолее. В продължение на няколко дни бе обмислял безрадостната перспектива на живот без любимата си, и беше още по-сигурен, че иска да се ожени за нея, независимо от цената, която и двамата можеха да платят. Докато жадно следеше развоя на дипломатическите игри по европейската шахматна дъска, Валтер първо обмисляше ефекта на всяка стъпка най-напред върху него и Мод и чак след това върху Германия и света.
Щеше да я види днес, на вечерята и на бала на херцогинята на Съсекс. Вече беше сложил бялата вратовръзка и фрака. Време бе да тръгва. Но докато затваряше капака на пианото, входният звънец издрънча и камердинерът му обяви идването на граф Роберт фон Улрих.
Роберт изглеждаше мрачно. Познато изражение. Той беше объркан и нещастен през студентските им години във Виена. Чувствата му го теглеха неустоимо към хора, които бе възпитан да смята за декаденти. В онези дни, на връщане след прекарана с мъже като него нощ, той изглеждаше по същия начин — виновен, но непокорен. С течение на времето разбра, че хомосексуализмът, подобно на изневярата, официално се осъжда, но — поне в по-изискана среда — скрито се толерира. Освен това се беше примирил със същността си. Днес имаше друга причина за изражението му.
— Току-що видях текста на императорската нота — още с влизането си каза Роберт.
Валтер се обнадежди. Навярно това беше тъй очакваното от него мирно решение.
— Какво пише?
Роберт му подаде един лист.
— Преписах основното.
— Получена ли е от сръбското правителство?
— Да, в шест часа белградско време.
Имаше десет искания. С облекчение Валтер видя, че първите три са същите, които беше предвидил — потискане на либералните вестници, разпускането на тайното общество Черната ръка и сурови мерки срещу националистическата пропаганда. „Може би умерените във Виена все пак бяха спечелили спора“, с признателност помисли Валтер.
На пръв поглед четвъртата точка изглеждаше разумно — австрийците искаха прочистване на сръбската администрация от националисти, ала по-неприятното идеше накрая — имената на националистите щяха да бъдат посочени от австрийската страна.
— Вижда ми се малко крайно — тревожно отбеляза Валтер. — Сръбското правителство не може просто да уволни всички, назовани от австрийците.
Роберт сви рамене.
— Ще му се наложи.
— Предполагам. — Валтер се надяваше, че ще го сторят в името на мира.
Но следваше по-лошото.
Пета точка изискваше Австрия да подпомогне сръбското правителство в смазването на подривната дейност, а шеста — Валтер я прочете невярващо — австрийски служители да участват в разследването на атентата.
— Но Сърбия не може да се съгласи на това! — възрази Валтер.
— Все едно да се откажат от суверенитета си.
Лицето на Роберт се смрачи още повече.
— Едва ли — раздразнено рече той.
— Няма страна, която да се съгласи на това.
— Сърбия ще се съгласи. Трябва да го направи или ще бъде унищожена.
— Във война?
— Ако е нужно.
— Която може да обхване цяла Европа!
— Не и ако другите правителства са разумни — поклати пръст Роберт.
„За разлика от вашето“, помисли си Валтер, но преглътна хапливия отговор и продължи да чете. Останалите изисквания бяха изразени арогантно, но сърбите вероятно можеха да ги понесат: арестуване на заговорниците, недопускане на контрабанда на оръжие на австрийска територия, ограничаване на антиавстрийските изявления от страна на сръбски държавни служители.
Крайният срок за отговор беше четиридесет и осем часа.
— Божичко, това е сурово — каза Валтер.
— Хора, които предизвикват австрийския император, трябва да очакват суровост.
— Знам, знам, но той дори не им дава възможност да запазят достойнството си.
— А защо да го прави?
Валтер най-сетне спря да крие гнева си.
— За Бога, да не би да иска война?
— Императорската фамилия, Хабсбургската династия, стотици години е управлявала големи дялове от Европа. Император Франц Йозеф знае, че Бог го е определил да властва над по-низшите славянски народи. Това е съдбата му.
Читать дальше