Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Наистина? Дори, ако — прости ми, фон Улрих дори ако Германия прегази Франция?

— Според Аскуит, просто ще гледаме — отговори Мод.

— Както отдавна се опасявам — надуто подхвана Фиц, — правителството не разбира равновесието на силите в Европа.

Като консерватор Фиц не вярваше на правителството на либералите и лично мразеше Аскуит, който бе отслабил Камарата на лордовете. Най-важното нещо бе, че идеята за война не го ужасяваше напълно. Валтер се страхуваше, че в някои отношения може и да се радва на мисълта — точно като Ото. Със сигурност предпочиташе войната пред отслабване на британската мощ.

— Сигурен ли си, скъпи ми Фиц, че немска победа над Франция наистина би нарушила равновесието на силите? — запита го той. Темата беше доста деликатна като за вечеря, но въпросът беше твърде важен, за да бъде сметен под скъпия килим на приятеля му.

— При цялото ми уважение към страната ти и Негово Величество кайзер Вилхелм, боя се, че Великобритания не може да позволи на Германия да контролира Франция — отговори му Фиц.

„Ето я бедата“, помисли си Валтер и усилено опита да не показва гнева и разочарованието си от това повърхностно изказване. Немското нападение срещу руския съюзник Франция в действителност би било отбранителна стъпка, но англичаните говореха така, сякаш Германия се опитваше да господства в Европа. Усмихна се дружелюбно пряко волята си и каза:

— Победили сме Франция преди четиридесет и три години в конфликта, който наричате Френско-пруската война. Тогава Великобритания е била зрител. И не е пострадала от победата ни.

— Същото каза и Аскуит — обади се Мод.

— Има разлика — отвърна Фиц. — През 1871 година Франция е била победена от Прусия и група малки германски монархии. След войната тази коалиция се обедини в една страна, днешна Германия. Сигурен съм, че ще се съгласиш, стари ми приятелю фон Улрих, че сегашна Германия е по-могъща от стара Прусия.

„Хора като Фиц са толкова опасни“, помисли си Валтер. „С безупречните си маниери ще докарат света до разруха.“ Опита се да запази тона на отговора си безгрижен.

— Прав си, разбира се, но може би „по-могъща“ не е същото като „по-агресивна“.

— Това е въпросът, нали?

От другия край на масата Беа се изкашля укорително. Безспорно смяташе темата за твърде гореща като за учтив разговор. Заговори с усмивка:

— Очаквате ли с нетърпение бала на херцогинята господин фон Улрих?

Валтер се почувства скастрен.

— Уверен съм, че балът ще е великолепен — възторжено изкоментира той и Беа му кимна благодарно.

Леля Хърм додаде:

— Вие сте толкова добър танцьор!

Той се усмихна топло на старицата.

— Ще ми окажете ли честта на първия танц, лейди Хърмия?

Тя бе поласкана.

— О, Божичко, твърде съм възрастна за танци. А и вие младоците имате стъпки, които дори не съществуваха, когато аз бях дебютантка.

— Най-новата мода е чардашът, унгарски народен танц. Трябва да ви науча.

— Дали няма да се получи някой дипломатически инцидент, а? — с насмешка се обади Фиц. Всъщност не беше много забавно, но всички се засмяха и разговорът се върна към по-безопасни, макар и тривиални теми.

След вечеря групичката се качи на няколко каляски за да измине четиристотинте ярда до Съсекс Хаус, палата на херцога на Парк лейн.

Вече бе нощ и от всички прозорци се лееше светлина — херцогинята най-сетне се беше предала и бе позволила да прекарат електричество. Валтер се изкачи по главното стълбище и влезе в една от трите огромни приемни. Оркестърът свиреше най-популярната мелодия от последните години — Alexander’s Ragtime Band . Лявата му ръка затрепка — синкопацията беше ключов елемент в изпълнението на парчето.

Удържа на обещанието си и потанцува с леля Хърм. Надяваше се тя да има много партньори — искаше да се умори и да задреме в някоя стаичка, така че Мод да остане без придружител. Все си спомняше какво бяха сторили двамата в библиотеката на същия този дом преди няколко седмици. Ръцете го сърбяха да я докосне отново през тясната й рокля.

Но първо трябваше да свърши работа. Поклони се на леля Хърм, взе чаша розово шампанско от един лакей и започна да обикаля стаите. Първо малката бална зала, после салона, голямата бална зала — и навсякъде завързваше разговори с гостите от политиката и дипломацията. Всички посланици в Лондон бяха поканени и мнозина бяха дошли, включително началникът му, княз Лихновски, както и много депутати. Повечето бяха консерватори като херцогинята, но имаше и някои либерали, включително няколко министри от кабинета. Роберт беше вглъбен в разговор с лорд Ремарк, заместник-министър в Министерството на войната. Не се виждаха никакви депутати от Лейбъристката партия — херцогинята се считаше за широко скроен човек, но и тя си имаше граници.