Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Зная. — Тя смекчи тона, както винаги, когато той показваше притесненията си.

— Кога заминаваш?

— Утре сутрин. Бързам също колкото и ти. Ще хвана влака за Лондон и ще започна да търся къща веднага. Когато намеря точното място, ще пиша на Солмън.

— Ще трябва да спиш някъде, докато си намериш къща. — Той извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си и подаде две бели банкноти от по пет паунда.

Тя се усмихна.

— Нямаш никаква представа кое колко струва, нали, Теди? — Върна му едната банкнота. — Пет паунда са предостатъчни.

Той се обиди.

— Не искам да мислиш, че те мамя.

Държанието й се промени и той забеляза ярост под повърхността.

— О, мамиш ме, Теди. Но не с пари.

— И двамата го направихме — каза той отбранително и хвърли поглед към леглото.

— Но само един от нас ще роди.

— Е, нека не се разправяме. Ще кажа на Солмън да стори каквото предлагаш.

Тя му подаде ръка.

— Сбогом, Теди. Зная, че ще удържиш на думата си.

Гласът й беше равен, ала Фиц долавяше усилието й да запази хладнокръвие.

Стиснаха си ръцете, колкото и странно да изглеждаше това за двама души, които се бяха любили страстно.

— Ще удържа — обеща той.

— Сега си тръгни, моля те, бързо — каза тя и се обърна настрани. Той се поколеба за секунда, но след това излезе.

Докато се отдалечаваше, с изненада и срам установи, че се просълзява немъжествено.

— Сбогом, Етел — прошепна той на празния коридор. — Нека Бог те благослови и да те пази.

Етел отиде до склада за багаж на тавана и открадна малък куфар, стар и очукан. На никого нямаше да липсва. Беше на бащата на фиц и гербът му личеше върху износената кожа. Позлатата отдавна беше паднала, но отпечатъкът на герба още се виждаше. Тя прибра в него чорапи, бельо и няколко ароматизирани сапуна от тези на княгинята.

Докато лежеше същата нощ, осъзна, че все пак не иска да ходи в Лондон. Твърде много се страхуваше, за да премине сама през това. Искаше да е със семейството си. Трябваше да пита майка си много неща за бременността. Трябваше да е на познато място, когато дойде времето. Детето й щеше да има нужда от баба си, дядо си и вуйчо си Били.

На сутринта се облече, остави роклята на домоуправителката да виси от гвоздея си и се измъкна от Тай Гуин много рано. В края на алеята се обърна към къщата, с нейните почернели от въглищен прах камъни, дългите редове прозорци, отразили изгряващото слънце, и се замисли колко много беше научила откак за пръв път дойде тук на тринадесет, веднага след завършването на училище. Сега знаеше как живеят големците. Ядяха странна храна, приготвена по сложен начин, и изхвърляха повече, отколкото изяждаха. Всички говореха с еднакъв задавен акцент, дори някои от чужденците. Докосвала беше прекрасното бельо на богати жени, фин памук и хлъзгава коприна, ушити на ръка и бродирани, поръбени с дантели, по дванайсет броя от всичко, натрупани в скриновете им. Можеше само с един поглед да определи кога е бил измайсторен този или онзи бюфет. „И най-вече“, помисли си тя с дълбока горчивина, „научи да няма вяра на любовта.“

Слезе по планинския склон към Абъроуен и тръгна по улица „Уелингтън“. Вратата на дома на родителите й беше отключена, както винаги. Влезе. Главната стая в къщата, кухнята, беше по-малка от стаята с вазите в Тай Гуин, която се използваше само за аранжиране на букети.

Мама месеше тесто за хляб, но когато видя куфара, спря и попита:

— Какво е станало?

— Връщам се вкъщи — отговори Етел. Остави куфара и седна до квадратната кухненска маса. Прекалено силно се срамуваше да каже какво се е случило.

Мама обаче позна.

— Уволнили са те!

Етел не можеше да погледне майка си.

— Да. Съжалявам, мамо.

Майка й обърса ръце в един парцал.

— Какво си направила? — разгневи се тя. — Веднага ми кажи!

Етел въздъхна. Защо не можеше просто да го каже?

— Бременна съм.

— О, не… Развратнице!

Етел с мъка удържа сълзите. Беше се надявала на съчувствие а не на осъждане.

— Такава съм — съгласи се тя. Свали шапката си и опита да се овладее.

— Всичко те е замаяло — работата в голямата къща, срещата с краля и кралицата. Забравила си как сме те отгледали.

— Май си права.

— Това ще погуби баща ти.

— Не му се налага да ражда — саркастично отвърна Етел — Ще оцелее.

— Не ставай нахална. Ще му разбиеш сърцето.

— Къде е той?

— На поредното събрание за стачката. Помисли за позицията му в града — старейшина в църквата, представител на миньорите, секретар на Независимата лейбъристка партия — как ще гледа хората в очите по разни срещи, когато всички си мислят, че дъщеря му е уличница?