Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Освен че беше най-възбуждащата жена, която някога бе целувал, тя беше и умна, добре осведомена и забавна. Каза му, че баща й все говори за злободневните проблеми. А като домоуправителка имаше право да чете вестниците на графа, след като икономът приключеше с тях — правило от долния етаж, за което Фиц не знаеше. Етел му задаваше изненадващи въпроси, на които той невинаги беше в състояние да отговори, например:

— Кой е управлявал Унгария преди австрийците?

„Това щеше да му липсва“, помисли си той с тъга.

Но тя нямаше намерение да се държи като отхвърлена любовница. Солмън беше потресен от разговора с нея. Фиц го пита какво иска тя, но адвокатът не знаеше. Фиц таеше ужасното подозрение, че в проява на криворазбран морал и желание истината да излезе наяве Етел може да разкаже всичко на Беа. Молеше се Бог да му помогне да я удържи настрана от княгинята.

С изненада мярна дребната закръглена фигура на Пърсивал Джоунс, който се перчеше на моравата в зелени голф-панталони и ботуши за разходка.

— Добро утро, милорд — каза кметът и свали кафявата си филцова шапка.

— Добро утро, Джоунс.

Като председател на „Селтик Минерълс“ Джоунс беше източник на голяма част от богатството на Фиц, но при все това той не го харесваше.

— Новините не са добри — рече Джоунс.

— Имате предвид новините от Виена? Разбирам, че австрийският император още работи по формулировката на ултиматума към Сърбия.

— Не, имам предвид тези от Ирландия. Жителите на Ълстър не приемат самоуправлението, знаете. Това ще ги направи малцинство под властта на римокатолическо правителство. Армията вече се бунтува.

Фиц се намръщи. Не му харесваха приказките за брожения в британската армия. Сковано отвърна:

— Каквото и да пишат вестниците, не вярвам, че британски офицери ще нарушат заповедите на тяхното суверенно правителство.

— Но вече го правят! Какво ще кажете за въстанието в Кураг?

— Никой не се е противял на заповеди там.

— Петдесет и седем офицери са напуснали армията, когато им е било наредено да нападнат Доброволците от Ълстър. Вие може да не го наричате въстание, милорд, но всички други така го наричат.

Фиц изсумтя. Джоунс бе прав, за съжаление. Истината беше, че английските офицери никога не биха нападнали свои хора в защита на тълпа ирландски католици.

— Ирландците никога не биваше да получават това обещание за независимост — каза той.

— Тук съм съгласен с вас. Но всъщност дойдох да говоря за това. — Той показа децата, насядали на пейки около дългите дървени маси, дъвчещи варена треска със зеле. — Ще ми се да сложите край.

Фиц не обичаше хора с по-ниско социално положение от него да му казват какво да прави.

— Не бих искал да оставя децата от Абъроуен да гладуват, дори когато бащите им са виновни за това.

— Просто удължавате стачката.

Това, че Фиц получаваше паричен процент от всеки тон въглища, според него не го задължаваше да се съюзява със собствениците на мината срещу миньорите. Той рече огорчено:

— Стачката е ваш проблем, не мой.

— Но с готовност прибирате парите.

Графът се възмути.

— Нямам какво повече да Ви кажа — сопна се той и се обърна.

Джоунс веднага се разкая.

— Извинявам се, милорд, моля да ми простите. Говорих прибързано и съвършено необмислено, но целият въпрос наистина много ме уморява.

Фиц трудно отхвърляше извинения. Обидата му не беше съвсем уталожена, но все пак отново се обърна с лице към Джоунс и му каза учтиво:

— Добре. Но ще продължа да храня децата.

— Виждате ли, милорд, един миньор може да упорства вечно, ако опира само до него, може да страда много заради глупавата си горделивост, но накрая го пречупва гладът на децата му.

— Но мината работи така или иначе.

— С треторазредни чуждестранни работници. Повечето не са обучени миньори и произвеждат малко. Използваме ги най-вече да поддържат тунелите и да се грижат за конете. Не вадим кой знае колко въглища.

— Бог ми е свидетел, така и не разбрах защо изхвърлихте онези клети вдовици от домовете им. Бяха само осем и в крайна сметка загубиха съпрузите си в онази проклета дупка.

— Щяхме да поставим опасен прецедент. Къщата и миньорът вървят заедно. Ако не спазваме това, няма да сме нищо повече от хазяи на всички тези съборетини.

„Да не бяхте строили съборетини тогава“, помисли си Фиц, но се въздържа от коментар. Не искаше да продължава разговора с надутия малък тиранин. Погледна часовника си. Дванадесет и половина — време е за чаша шери.