Кен Фоллетт - Крахът на титаните

Фиц се изправи със смутен вид.

— Разказах на господин Солмън — каза той.

— Защо? — Тя трябваше да обещае да не казва на никого. Откровението на Фиц пред този адвокат й изглеждаше като предателство.

Той като че ли се срамуваше от себе си — рядка гледка.

— Солмън ще ти каже какво предлагам.

— Защо? — повтори Етел.

Фиц я погледна умолително, сякаш я молеше да не прави нещата още по-тежки за него.

Тя обаче не изпитваше съчувствие. И на нея не й беше лесно; защо трябваше да е лесно за него?

— Какво толкова те е страх да ми кажеш сам? — предизвика го тя.

Той изгуби арогантната си самоувереност.

— Ще го оставя да обясни — рече Фиц и за нейно изумление излезе от стаята.

Когато вратата се затвори зад него, тя погледна Солмън изумена. Мислеше си:

„Как да говоря за бъдещето на детето си с този непознат човек?“

Солмън й се усмихна.

— Значи си била непослушна, а?

Това я жегна.

— И на графа ли го казахте така?

— Разбира се, че не!

— Защото и той направи същото, нали знаете. За появата на бебе са нужни двама души.

— Добре, няма нужда да навлизаме в подробности.

— Просто не говорете, сякаш съм го сторила сама.

— Добре.

Етел седна и отново го погледна.

— Можете да седнете, ако желаете — каза тя, все едно беше господарката на дома и говореше снизходително на иконома.

Той се изчерви. Не знаеше дали да седне и да изглежда, сякаш е чакал за разрешение, или да остане прав като слуга. В края на краищата закрачи напред-назад.

— Негова Светлост ме инструктира да Ви направя предложение. — Краченето не вършеше работа, затова той спря и застана пред нея. — Щедро е и Ви съветвам да го приемете.

Етел не каза нищо. Коравосърдечието на Фиц имаше един полезен ефект — тя осъзна, че преговаря. Това й беше познато. Баща й винаги преговаряше, спореше и се споразумяваше с управата на мината, все се опиташе да издейства по-високи заплати, по-кратко работно време, по-добри предпазни мерки. Една от максимите му беше: „Никога не говори, освен ако не трябва.“ Затова тя замълча.

Солмън я гледаше очаквателно. Щом разбра, че тя няма да отговори, доби объркан вид. Продължи:

— Негова Светлост е готов да Ви осигурява издръжка от двадесет и четири лири стерлинги годишно, която ще се изплаща в началото на всеки месец. Мисля, че това е много щедро от негова страна, а Вие?

„Противен скъперник“, помисли си Етел. „Как може да е толкова стиснат с мен?“ Двадесет и четири лири стерлинги беше заплата на камериерка. Това бе половината от заплатата на Етел като домоуправителка, а щеше да загуби и квартирата, и храната.

Защо мъжете си мислеха, че подобни неща може да им се разминат? Може би защото обикновено им се разминаваха. Жената нямаше права. За създаването на едно бебе бяха необходими двама души, но само единият бе длъжен да се грижи за него. Как жените бяха допуснали да изпаднат в подобно долно положение? Това я ядосваше.

Тя все още не казваше нищо.

Солмън дръпна един стол и седна до нея.

— Вижте, трябва да погледнете откъм добрата страна. Ще имате десет шилинга седмично…

— Не съвсем — бързо го прекъсна тя.

— Добре, нека са двадесет и шест лири годишно — това вече са десет шилинга на седмица. Какво ще кажете?

Етел не каза нищо.

— Можете да си намерите хубава малка стаичка в Кардиф за два-три шилинга, а останалото да използвате за себе си. — Той я потупа по коляното. — А и кой знае, може да си намерите друг щедър благодетел, който да направи живота Ви по-лесен… хм? Знаете, че сте много привлекателно момиче.

Тя се престори, че не е разбрала какво има предвид. Мисълта да е наложница на мазен адвокат като Солмън я отвращаваше. Наистина ли си мислеше, че може да заеме мястото на Фиц? Не отговори на намека.

— Има ли някакви условия? — студено попита тя.

— Условия?

— Към предложението на графа.

Солмън се прокашля.

— Обичайните, разбира се.

— Обичайните? Значи сте го правил и преди.

— Не за граф Фицхърбърт — бързо поясни той.

— Но за другиго.

— Да се придържаме към настоящото положение, ако може.

— Може. Продължете.

— Не бива да вписвате името на графа на свидетелството за раждане на детето, нито пък по друг начин да разкривате комуто и да е, че той е бащата.

— Според наблюденията Ви, господин Солмън, жените обикновено приемат ли тези Ваши условия?

— Да.

„Разбира се“, с огорчение си помисли тя. „Какъв избор имаха? Нямат право на нищо, затова вземат каквото им се предлага. Естествено, че ще приемат условията.“