Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Не ставай смешна — рязко отвърна той. — Едно копеле не наследява нищо.

— О. — Тя нямаше сериозно намерение да иска права за детето си. От друга страна, досега не беше мислила за него като за копеле.

— Горкото мъниче. Моето бебе, копеленцето.

Той изглеждаше виновен.

— Извинявай. Нямах това предвид. Прости ми.

Тя виждаше, че благородната му същност се бори с егоистичните му инстинкти. Докосна ръката му.

— Горкият Фиц.

— Не дай Боже Беа да разбере за това — каза той.

Почувства се смъртно наранена. Защо главната му грижа беше за другата жена? Беа щеше да се оправи — беше богата, омъжена и носеше обичаното и почитано дете на клана Фицхърбърт.

Фиц обаче продължи:

— Притеснението може да й дойде в повече.

Етел си припомни слуха, че Беа е пометнала миналата година. Всички прислужнички говореха за това. Според руската камериерка Нина, княгинята обвинила Фиц за помятането, понеже я разстроил, като отменил едно планирано пътуване до Русия.

Етел се почувства ужасно отхвърлена.

— Значи основното ти притеснение е, че новините за нашето бебе може да разстроят жена ти.

Той я зяпна.

— Не искам да пометне пак — това е важно!

Нямаше си представа колко е безсърдечен.

— Проклет да си — каза Етел.

— Какво очакваш? Детето на Беа е това, за което съм се надявал и молил. Твоето не го искаш нито ти, нито аз, нито който и да било.

— Аз не го виждам така — плахо рече тя и отново се разрида.

— Трябва да обмисля това. Трябва да остана сам. — Хвана я за раменете. — Ще говорим пак утре. Междувременно, не казвай никому. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Обещай ми.

— Обещавам.

— Добро момиче — каза той и излезе.

Етел се наведе и взе смачканата пура.

Никому не каза, но не можеше да се преструва, че всичко е наред, затова се престори, че е болна и остана на легло. Лежеше сама часове наред и тъгата й постепенно се смени с нервно очакване. Как щяха да живеят тя и бебето й?

Щеше да загуби работата си в Тай Гуин — това се подразбираше, дори бебето й да не бе от графа. Само от това я болеше. Толкова се гордееше със себе си заради повишението. Дядо обичаше да казва, че горделивостта предхожда падението. В случая беше прав.

Не беше сигурна дали ще може да се върне в къщата на родителите си — позорът щеше да убие баща й. Това я разстройваше почти колкото собствения й срам. Него щеше да го боли повече от нея. Той беше изключително стриктен по тези въпроси.

Така или иначе, не искаше да живее като неомъжена майка в Абъроуен. Вече имаше две — Мейси Оуен и Гладис Причард. И двете бяха оклюмали фигури без ясно място в обществения порядък на града. Бяха неомъжени, но не представляваха интерес за никой мъж. Бяха майки, но живееха при родителите си, сякаш все още бяха деца. Никоя църква, кръчма, магазин или клуб не ги посрещаха с „добре дошли“. Как беше възможно тя, Етел Уилямс, която винаги се бе считала за нещо повече от другите, да се срине до най-ниското?

Значи трябваше да напусне Абъроуен. Не съжаляваше. С радост би обърнала гръб на редиците мрачни къщи, превзетите параклисчета и непрестанните разправии между миньорите и управата. Но къде щеше да отиде? И щеше ли да може да вижда Фиц?

Докато се стъмваше, тя лежеше будна и гледаше през прозореца към звездите. Накрая измисли план. Щеше да започне нов живот на ново място. Щеше да носи венчална халка и да си съчини история за мъртъв съпруг. Щеше да намери кой да се грижи за бебето, да си намери някаква работа и да печели пари. Щеше да изпрати детето си на училище. Усещаше, че ще е момиче и ще е умна — писател или лекар, или може би като госпожа Панкхърст щеше да се бори за правата на жените и да я арестуват пред Бъкингамския дворец.

Мислеше, че няма да заспи, но чувствата я бяха изтощили и около полунощ се унесе в тежък сън. Не сънува нищо.

Събуди я изгревът. Седна в леглото, както винаги нетърпелива да започне денят. Тогава си припомни, че старият й живот е свършил, съсипан е и тя се намира насред трагедия. За малко отново да се предаде на скръбта, но се пребори с нея. Не можеше да си позволи разкоша на сълзите. Трябваше да започне нов живот.

Облече се, слезе в помещението за прислугата, където обяви, че напълно се е възстановила от вчерашните болежки и е готова да работи както винаги.

Лейди Мод я повика преди закуска. Етел приготви поднос с кафе и й го занесе в Розовата стая. Мод стоеше пред тоалетката си в розов копринен пеньоар. Беше плакала. Етел имаше собствени беди, но независимо от това съчувствието й се пробуди.