Кен Фоллетт - Крахът на титаните

— Има ли други?

— След като напуснете Тай Гуин, не трябва по никакъв начин да опитвате да се свържете с Негова Светлост.

„Значи“, рече си Етел, „не иска да вижда мен или детето си.“ Разочарованието се надигна в нея като вълна от слабост — ако не седеше, би паднала. Стисна челюсти, за да удържи сълзите. Когато се овладя, каза:

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко.

Етел се изправи.

Солмън произнесе:

— Трябва да се свържете с мен, за да уточним къде ще получавате месечната си издръжка. — Той извади сребърна кутийка от джоба си и изтегли от нея картичка.

— Не — отвърна тя, когато той й я подаде.

— Но ще Ви се налага да се свържете с мен, за да…

— Не, няма — повтори тя.

— Какво имате предвид?

— Предложението е неприемливо.

— Не бъдете глупава, г-це Уилямс…

— Ще го кажа пак, господин Солмън, за да няма съмнение в ума Ви. Предложението е неприемливо. Отговорът ми е „не“. Нямам какво повече да Ви кажа. Приятен ден.

Излезе и затвори вратата зад себе си с трясък.

Върна се в стаята си, заключи вратата и си изплака очите.

Как можеше Фиц да е толкова жесток? Наистина ли никога не искаше да я вижда? Нито бебето си? Нима мислеше, че всичко случило се между тях може да бъде заличено с двадесет и четири лири годишно?

Наистина ли не я обичаше повече? Беше ли я обичал някога? Тя идиотка ли беше?

Мислеше си, че той я обича. Беше уверена, че това значи нещо . Може да се е преструвал през цялото време и да я е мамил, но не й се вярваше. Една жена можеше да познае кога мъжът се преструва.

Защо тогава правеше това сега? Сигурно потискаше чувствата си много силно. Може би емоциите му бяха повърхностни. Възможно беше. Може наистина да я е обичал, но с любов, която е забравил лесно, когато е станала неудобна. Подобна слабост на характера може да й е убягнала в пожара на страстите.

Коравосърдечието му поне я улесняваше в пазаренето. Нямаше нужда да мисли за чувствата му. Можеше да се съсредоточи върху опита да получи най-доброто за себе си и детето си. Постоянно трябваше да си представя как тате си върши работата. Жените не бяха съвсем безсилни, въпреки законите.

Предположи, че Фиц вече ще се тревожи. Сигурно е очаквал тя да приеме или в най-лошия случай — да се пазари за по-висока цена и тогава тайната му щеше да остане тайна. Сега нямаше да е само нервен, а и объркан.

Тя не остави на Солмън възможност да я попита какво иска. Нека се лутат на тъмно още малко. Фиц щеше да започне да се опасява, че Етел иска да си отмъсти, като каже на княгиня Беа за бебето.

Погледна през прозореца към часовника на покрива на конюшните. Почти дванадесет. На моравата отпред прислугата сигурно подготвяше обяда за миньорските деца. Княгиня Беа също така обичаше да се среща с домоуправителката по това време. Често се оплакваше — не харесвала цветята в коридора, униформите на лакеите не били изгладени, боята на стълбищната площадка се лющела. Домоуправителката на свой ред имаше въпроси за разпределението на стаите за гости, подновяване на порцелана и стъклото, наемане и уволняване на камериерки и помощнички в кухните. Фиц обикновено пристигаше в същата стая около дванадесет и половина за чаша шери преди обяд.

Тогава Етел щеше да започне мъчението.

Фиц гледаше как децата на миньорите се редят за обяда си — или „вечерята“, както го наричаха. С мръсни лица, невчесани коси, парцаливи дрехи, но на вид щастливи. Децата бяха изумителни. Тези бяха и сред най-бедните в околността, бащите им се бяха въвлекли в безизходен спор с шефовете си, но малките не даваха знак, че това ги засяга.

Още откак се ожени за Беа преди, Фиц мечтаеше за дете. Тя беше пометнала веднъж и той се ужасяваше, че това може да се повтори. Последният път тя изпадна в истерия, само защото той отмени пътуването им до Русия. Ако разбереше, че домоуправителката е забременяла от него, гневът й щеше да е безграничен.

А тази страшна тайна беше в ръцете на слугинята.

Тревогата го измъчваше. Това беше ужасното наказание за неговия грях. При други обстоятелства може би щеше да се зарадва да имат дете с Етел. Можеше да настани майката и детето в малка къща в Челси и да ги посещава веднъж седмично. Отново го прониза съжаление и копнеж по този мъчителен блян. Не искаше да се отнася сурово с Етел. Любовта й му се беше усладила много — изпълнените с желание целувки, нетърпеливите й докосвания, горещата й млада страст. Дори докато й съобщаваше лошите новини, му се щеше да прокара ръце по гъвкавото й тяло и да почувства жадните й устни върху шията си, което толкова го възбуждаше. Но трябваше да вкорави сърцето си.